В духа на българските традиции – едно пътуване през Кипър. Колкото изтъркано, толкова и вярно. За този ден всъщност бе планирано семейно (хо!) пътуване до Λάρνακα, Αγία Νάπα и околностите. Вездесъщият „наш” обаче ни покани/ реши да отидем на “very nice villa in the mountains, which you won’t have the opportunity to visit again”. (Заприличвам на По/ Кафка (buh!) с вмъкването на все повече думи/ изрази/ изречения на чужди езици. Забавлява ме, ако и от страни да изглежда ако не глупаво, то поне префърцунено.)
Λοιπόν, стегнати като за поход към най-високото място в Кипър – планината Τρόοδος, където дори има сняг - цъфнахме в ранни зори на сборния пункт. За наша изненада, Ανδρεάς беше облечен официално ==> къде всъщност отивахме?
Неделна Λευκοσία – спокойна, изключително спретната и обляна в слънце, доказващо ни, че тук лятото наистина започва доста по-рано.
Равнинният пейзаж постепенно се сменя. Насреща ни се появява Τρόοδος – нищо прекалено внушително, гледан отдалеч; странна смесица от песъчлива кал и дребни камъни, гледан отблизо. Пътят започва да лъкатуши и да се изкачва – откривам, че монолитният масив на планината всъщност са множество накъсани и разхвърлени с въображение планини. Между тях се гушат малки селца с внушителни църкви – или пък увиснали на чукарите лозя.
Не минаваме през най-високата част на Τρόοδος – там има сняг, а явно за тукашните хора той е препятствие непреодолимо. Ανδρεάς обяснява, че има два основни пътя – единият е снежният, а другият би трябвало да е прекалено разкалян понастоящем (Потоп! Валя почти всеки ден в продължение на седмица!) ==> ще заобиколим. (Заобиколихме. И пътувахме към 3 часа вместо обявените час и половина.)
Пътят става все по-стръмен и все по-тесен (Здравей, Хаинбоаз!). Минаваме през забравени от бога села, в които надали живеят по 10-тина души. Тук-там табелите показват, че Πάφος е на 50-тина километра (Πάφος? Той е на другия край на острова!) С гордо мълчание ги подминаваме и продължаваме – сигурна съм, дори Ανδρεάς не знаеше точно накъде.
Виждам на отсрещния масив пътя, по който сме дошли – точи се като змия на 2/3 от цялата височина. Брат ми пък вижда високо горе „крепостни стени” – прекалено много нива на укрепяване, на прекалено голяма площ, прекалено добре запазени и без спойка, за да ги призная. Може да са късни, а може и нищо да не разбирам (:P), но, да – там определено има нещо.
Долу се появява язовир – от всички канари към него се спускат стръмни пътища ==> с малко повече въображение може да се приеме, че язовирът и пътищата, водещи към него изглеждат като n-лъчна, вдлъбната в основата си звезда. Пейзаж, на който идеално прилягат както Saltarello и The Dawn of the Iconoclast на Dead Can Dance, така и The Dragon Lies Bleeding на HammerFall.
Все по-често на пътя се появяват паднали камъни, а аз все по-често започвам да си мисля, че с този тесен път + каране по средата му + рязки завои… ==> може пък да имаме честта да видим дъното на котловината, но определено не по начин, по който бихме искали.
Пътят свършва – започват реки от кал. В момента, в който си помислям „Може ли сега пък да затънем?!?” – изненада: почти затъваме. Ανδρεάς се съветва известно време по телефона, след което се оказва, че сме объркали пътя. Някак си (с доста пуфтене, даване на газ и въртене на волана) обръща и поемаме назад - или по-скоро по диагонал срещу дърветата отдясно или срещу насипа отляво, само не и по пътя. Трябва са призная, измъкна ни почти толкова бързо, колкото и успя да ни набута в калта. (В последствие се оказа, че не само мен ме е дострашало.)
На основният път вече ни чака кола ориентир (отклонили сме се вдясно, вместо да продължим напред), която смело поема по баира насреща ни. Колата обаче е с някакво си там предаване (предно/ задно – опита се да обясни брат ми, ама кой да разбере? :P), па ние явно сме с другото, неподходящото. = Аха, да изкачим баира – и се плъзгаме назад. След което отново затъваме, този път в канавката. Колата се накланя на ляво – и ние жертвоготовно скачаме в реките от кал, благославяйки се, че го раздаваме туристи по облекло. Пресичаме калната река (всички мърморейки наум, сигурна съм!) и издрапваме по тревата в страни от баира.
Симпатична вила, определено, но неподдържана. В двора има сума ти народ, който дъвче ожесточено. Не прилича на парти, както твърди Ανδρεάς, а по-скоро на помен (че и поп има!). Хапваме, пийваме, играем си с Бонбоната известно време по люлките в двора (докато Ανδρεάς оправя политиката с<ъс стари> приятели). И хващаме (през) гората.
Пълно е в гъби и цветя, както и с малки подли локви, които не се виждат веднага, защото са покрити с листа. (Обаче: „Ние сме войници ==> ще вървим напред!”) Шматкаме се неориентирано известно време и налазваме странно терасовидно възвишение. Покрито е с изсъхнали борови иглички и множество черни късчета с различна големина – нещо средно между камъни и руда (хематит?) Личи си как някога („Хм, кога?” – „Мълчи!”) тук е текла река – огнена река. Вулкан!!! (Лирическо отклонение: обичам вулкани! Питайте ме каква ми е мечтата! – Да видя <на живо и отблизо> изригването на вулкан + пирокластичния облак. И да оживея :)) Сдобих се, естествено, с няколко парченца (Бонбоната: „Защо не си вземем ей онова, голямото?”) – страстта към камъните си каза думата.
След това откритие бях склонна да оправдая безкрайното ни шматкане на идване (на връщане се оказа не по-кратко, ако и да бяхме сигурни за посоката). Почти проспах връщането ни - прибрахме се в Λευκοσία по тъмно. Не знам дали наистина ще имам възможност да отида отново на това място, но много бих искала. Ако и да предпочитам да скитосвам със Слънцето :).
Публикации
