Синева

Сблъсках се с нея, без първоначално да я разпозная: новата любов, която ме гледаше плахо и която, като всяка нова, беше по-различна от всички други. Изплаших се. Бях толкова сигурна, че мога да съхраня старата, макар и да бе неизживяна и да остана далеч. Оказа се, че греша. Оказа се, че лесно се предавам, поддавам, изкушавам. "I've been smashed to the ground, another angel's down."

Аз съм просто човек. Трябва ли да се чувствам виновна? Омръзна ми да доказвам сама на себе си колко съм силна. Омръзна ми да съм сама. Омръзна ми да вървя срещу течението и да чакам мечтите ми да се сбъднат. Искам да живея живота си тук и сега, а не да съжалявам за това, което е могло да се случи. Искам да съм щастлива. Престанах да взирам в миналото. Сбогом!

Симбелмине

Минаха две години: обичам те; липсваш ми; мисля за теб. Горда съм, че нося името ти.

Fallin' in(to) ...?

Той е толкова малък и невинен, а аз му влияя тъй пагубно! (Следва монолог в стил "Шекспир".) ...

Странна работа: мислиш си, че си що-годе изградена личност и знаеш какво искаш, а когато се докопаш до него, започват съмненията. В крайна сметка, лошата ми половина винаги се бе стремяла към това. Сега, когато е истина, аз самата не знам накъде. Искам светлина, но не съм сигурна, че я заслужавам.

За хората... whatever

Взираше се в сиво-бежовото петно долу. Не беше кой-знае-колко високо, но ако само тези седем метра те делят от смъртта, ти се струват достатъчни.

Беше отдала живота си на хората: беше се смяла и плакала; беше обичала и проклинала - тях и заедно с тях. Но по-важното беше, че се беше борила - за, против, рамо до рамо. Сега тези хора ги нямаше. Онези, които останаха не я разбираха, не искаха да я слушат, казваха й, че е луда и не знае какво прави.

А тя знаеше. Искаше само да види баща си; да целуне майка си; да погали Онзи, който винаги бе гонила далеч от себе си, но който я обичаше дотолкова, че никога не се поддаде. Искаше да се усмихне на другия, който й бе обещан някога, но който така и не получи. Искаше да прегърне детето, което бе изгубила и което, макар и да не бе нейно, наистина обичаше. Искаше да изживее живота си наново и макар и за миг - да бъде щастлива.

Гледаше назад и се опитваше да прикрие тъгата, като се усмихваше - без хората спомените опустяват. Не искаше да живее сама, чувстваше се ужасно самотна, неразбрана, изоставена... Нито плачът, нито лекарствата помагаха.

Застана на ръба. Дано хората, които оставаха след нея, можеха да разберат.

Оттатък

Нагиздени сме като за селска сватба. Има пари - има и свободно време ==> чувстваме се почти човешки. Отиваме в "чужбина" - отново, - макар и по булеварда, по който всеки ден стигам на работа. Няколко километра по-нататък е Азия.

Пресичаме пешеходната улица Лидрас в центъра на оградения с венециански стени град и попадаме в неутралната зона, контролирана от ООН. До преди 35 г. изкуствено разделение не е имало. Сега ни посрещат множество обяснителни туристически табели (какво забележително има в една война?), полицейски кордон и митнически контрол. На границата между Европа и Близкия Изток се е е проточила шарена опашка, говореща на взевъзможни езици - в немалка част от случаите и на български.

Прекрачваме линията и насреща ни се ширва внушително турско знаме с обърнати цветове - червени полумесец и звезда на бял фон. Добре сме дошли в Севернокипърската турска република. За разлика от гръцки Кипър, където е празник и неработен ден, тук кипят оживление и търговия. След първите няколко минути забелязвам и друга разлика: същите стари сгради, но няма и помен от опит за поддръжката им. Всяка сграда на повече от два етажа е в руини, което не пречи на партера й да се помещават от лъскав по-лъскав дюкян. Магазинчета за бижутерия, покривки, чаршафи, шалове, ... се редуват с огромни ями. Улиците изобилстват от "оригинални стоки": Armani, Prada, Dolce&Gabbana. Така, де: къде другаде можеш да си купиш 4 чифта "маркови" дънки за 20 евро общо?

Тук е Турция - по манталитет, начин на живот и обстановка. Пазаренето, любезниченето, дюнера и баклавата + джамиите са навсякъде. Само до преди по-малко от половин век тези хора са живели спокойно с кипърските гърци. Сега столицата на държавите им носи три имена. Никозия е поредният Йерусалим - или Берлин: изкуствено разделен заради интересите на някой по-могъщ град, чиито отделни части се укротяват от трета "неутрална" страна за благото на всички.

Достатъчно време ли е едно поколение, за да намразиш съседите и приятелите си от детинство? И колко време е необходимо, за да разбереш, забравиш, простиш?

Απαγορεύεται το κάπνισμα

Бях малка и глупава, колкото и да не го признавах. (Сега съм по-голяма и глупава и колкото и да го признавам, това не променя нещата :) ) Защо започнах? Не от гъзария, защото компанията ме притискаше или за да подражавам на някого. От любопитство - може би. За да намеря отдушник или да пренасоча мислите си в друга посока - почти сигурно. Бях объркана. Бях ядосаха - на хората и глупостта им, на света и устройството му... Но най-вече на себе си. И не знаех как да се справя с това.

12 години по-късно все още не мога да го обясня достатъчно добре. Беше момент на слабост. Беше грешка, но повтарянето й ме караше да се чувствам добре.

Защо се опитвам да спра? Истината е прозаична - в началото заради парите. По-късно дойде усещането, че е ужасно жалко да се оставя 14/ 24 (кажи ми отново, Мари :) ) грама да ме подчинят. Усещането, че имам силна воля и мога да се справя. Опит за предизвикване на самоуважение? Инат? Не знам, а и не искам да знам към момента.

Един месец без цигари.

The Sound of Silence

Често ми казват. че говоря много и това е вярно в някаква степен - слънчевата ми половина определено е бъбрива. Замисляли ли сте се какво би било да живееш в свят, изпълнен със звуци, но ти самият да не си способен на такива? Да имаш какво да кажеш и да не можеш? Да не можеш да изразиш на глас мислите си, да обясниш подбудите си, да защитиш мнението си? Да искаш да пееш, но въпреки това да мълчиш?

Такива нерадостни мисли ме връхлетяха неотдавна в добавка към един скорострелен ларингит. Така става, когато ти се налага да висиш по няколко часа на ден на -10 градуса => парите искат жертви, а ние искаме пари. Пусто сребролюбие!

Мълчанието ми направи част от хората около мен доста доволни, предполагам, а пътят към него премина през следните забележителни етапи:

1. Леки болки в гърлото, на които няма кой да обърне внимание. До преди почти месец (ха дано продължа така!) така ме болеше всеки път като препуша. Освен това, времето ми е разчетено до секундата и разпределено неравномерно между работата и съня - в полза на първото. Оправдания, оправдания! Нехайството спрямо собственото ми здраве е пословично и особено трудно за преборване.

2. Будя се посред нощ: не мога да преглъщам, сливиците ми са с големината и цвета на топки за голф. Не мога да ям, не мога да пия (установявам по-късно), но пък мога да сипя проклятия върху собствената си особа на килограм.

3. Три дни се гърча в нещастни опити да преглътна чая/ супата си. Тъпча се с де що се намират лекарства някакви там подходящи. Време за лекар няма, пък и съм пресен кадър на седмица и половина ==> отсъствие от работа поради болест: невъзможно! Най-накрая топките (ми :P) за голф спадат - мога да преглъщам, мога да ям, мога и да пия! Тези три неща! :) О, щастие!

4. Обаче нехайството, трябва да знаете, никому не се разминава толкова лесно и се наказва в зависимост от размера му. Започвам да се давя в сополи (да ме прощават гнусливите). Всеки опит да говоря завършва с неясен шепот, в сравнение с който хриптенето на Дарт Вейдър ряпа да яде. Мълча и псувам на ум, псувам и мълча. Ден и половина по-късно продължавам да псувам - вече почти на глас. Такъв секси дрезгав шепот излиза от гърлото ми, че всеки средностатистически пияница, курва (простете, дама тип Деса Красова исках да напиша :D) или вълк биха ми завидели. Баце, ела да ти говорим на ушенце! :P

След тази така драматична история с основен пункт собственото ми безхаберие, би трябвало да напиша някоя особено мъдра мисъл/ поука?/ поанта! => демек, почерпила съм опит от собствената си глупост (бла-бла...)и "няма вече да правя така". Тази част обаче никога не ми е била особено на сърце => тъй че, хайде, по кипърски тертип "Наздраве!", па макар и с чай :)))