My Own Abysm

Отново предстои раздяла - и отново съм сама. Да, такава съм - въпреки цялата категоричност, която излъчвам; въпреки силния си, но - уви! - ужасен характер; въпреки каменното и в същото време надменно-отвеяно изражение, което виждат другите - въпреки (или пък точно поради) всичко това, аз съм обикновено момиче: на моменти слабо, криещо болката (но не и гнева) си, тъжно, самотно...

Кога станах такава? От кога у мен има толкова злоба и агресия, които не само не мога да изкореня - не мога и да прикривам?

Мизантроп ли съм? Не, потенциален престъпник - изтрийте съвестта ми и ми дайте оръжие! Коя съм и имам ли право да раздавам присъди? Дано бъда съдена по същите критерии някога... Аз съм L'Étranger, когото никога не съм харесвала.

Объркана съм, огорчена, изморена - и ядосана. Дали пък гневът не ме поддържа жива?

Искам отговори на толкова много въпроси - защо?, - искам разбиране, искам посока и смисъл. Кога порастнах? Мога ли да се променя? Трябва ли?

Мисли, мисли, мисли ... толкова много - а толкова малко действия. Импулсивна съм, рязка, откровена до грубост - но май само на думи. Първосигналната реакция признак на първичност ли е? И дали бездействието всъщност е проява на слабохарактерност; мъдрост; апатия - или на страх? Нормално ли е да се страхувам? Или е ненормално да не се?

Понякога си мисля, че трябва да се променя - да сдържам избухливостта си; да премислям нещата; да подбирам думите си, за да не наранявам околните. Толкова ли е лошо, че казвам каквото мисля? Мога ли да се науча да бъда лицемер? А искам ли?

После си казвам, че просто съм такава - мнителна, властна, отмъстителна и злопаметна. В крайна сметка, за да съществуват приветливите и слънчеви създания (за каквото минавам и аз в непознати очи), те трябва да изпъкват на нечий фон. Антагонизъм? Искреността не е ли добродетел?

Страхувам се. Че настоявам на нещо безсмислено. Че никой не споделя мечтите ми. Че ще се появи Някой, а аз ще го прогоня. Че цялата ми борба ще се окаже абсурдна, Сизифовска и обречена.

Понякога завиждам на останалите. И ги презирам - защото моето Аз в повечето случаи противоречи на етикецията им, защото им изглеждам странна и студена, далечна. А съм истинска! "People are strange, when you're a stranger."

Чувствам се толкова малка и слаба; безсилна; сама; толкова изхабена; самотна; стара; използвана и захвърлена; раздирана от желания и реалност; изоставена на кръстопът между мечти и възможност; разкъсана между знам, мога, искам и не трябва; опустошена; сива; ненужна; осакатена; уродлива дори; толкова озлобена - и в същото време - безразлична; осъдена; ничия... Помогни ми! Накарай ме да бъда твоя! "Nobody's Wife."

Казаха ми преди време, че изливам мрак върху хартия. Кога се загнезди той у мен? Исках ли го, приветствах ли го, приютих ли го? Можех ли да окажа съпротива? Не, приех го. Защото исках да съм различна и защото ми го даде някой, който само вземаше. Червеят.

Почти 1/3 от живота ми мина в опити да го изтласкам (да, но все по-навътре!) - позволих си щастие. Сега този мрак отново ме настига - различен, но все пак гъст. Нима съм Ниниел? Не! (Признай си!) Аз съм Турин - мрачен, гневен, неблагодарен, горд.

Нужни са ми доброта и търпение - открих ги в две сини очи :) Има ли такава доброта? И няма ли да я омърси тъмната ми страна? Имам ли право да я докосна? Или е създадена за някой също толкова добър?

О, стига! Знам добре какво ще стане! Няма да мирясам докато не бъде мой. И какво? Дълбоко в себе си знам, че дори и заспала, змията си остава змия. Прости ми! "Sick&Tired".

Жалка, жалка...