Спомен за Албер

Не, не фамилиарнича :) Чувствам този мъж достатъчно близък, за да го наричам с малкото му име.

Запознах се с него в гимназията (в кой клас се учеше етика?) - една негова мисъл събуди любопитството ми и ме накара да разбера повече за с нищо неизвестния ми по това време философ. Е, по-късно се оказа, че той самият не се определя като такъв.

Не знам какво стана - хората биха го нарекли déjà vu. Не ме интересува особено какво е - важното е, че го има. Усещането, че познаваш този човек; че си бил на местата, които той си спомня и описва; че знаеш как би реагирал в дадена ситуация; че го разбираш и познаваш; че той е минал по пътеката малко преди теб... Идеята да бъдеш някъде, където знаеш, че той не е бил и да откриеш своята Типаса там.

Интересен ми е. Възхищавам му се - и то не само заради таланта, а и заради принципите, борбеността, характера. И в същото време ми е жал за него. Винаги съм се изненадвала колко обречен и самотен изглежда пътя му, погледнат от дистанцията на времето: как започва да повръща кръв още в училище и туберкулозата го мъчи постоянно, но въпреки това не умира от нея; как се бори и за Франция и Алжир, но нито една от двете не го приема в началото - защото е "колонизатор", беден, чужденец, а понякога и трите накуп; как когато отива на гроба на баща си, осъзнава, че той всъщност е починал по-млад отколкото е Албер по онова време; как светът се възхищава на "Чумата" и му връчва Нобелова награда за литература, а той пише в дневника си, че никога не се е чувствал по-самотен и неразбран; как има панически страх от автомобили и при все че носи билета за влак в джоба си, умира при автомобилната катастрофа. "Няма слънце без сянка. Трябва да познаваме нощта." :)

Поводът да пиша за него е днешният ден - роден е на 7-ми ноември 1913 г. в Мондови. Днес се навършват точно 95 г. от рождението му. Поклон!