Обичам да скитосвам :) На моменти имам чувството, че истинският ми дом са крайпътните мотели или пък разни автобуси, коли, влакове; полуразпадащи се бунгала, чийто обитатели са от най-различни биологични видове, с които не се спогаждаме особено; помещения (складове? коридори? ниши!!!) без прозорци, но с подтискаща височина... И все пак: обичам да скитосвам! Дава ми анонимност - другаде аз съм Никоя - и свобода да съм сама. Удобно е да не даваш обяснения. Трябва само да се научиш да не обръщаш внимание на изпълнените с почуда погледи - със свиването на рамене се свиква значително по-лесно.
Е, тръгнах след изпълненото с нерви, гняв, съжаление и сълзи и вече преекспонирано в многократно проведени разговори лято ("А ти как изкара?") да поскитам. Да се разсея, да се изморя - и да забравя. Както и да си припомня лицата на приятелите си :)
Първоначално - към Търново. Познавам този път: пътят към първото извън вкъщи, пътят към самостоятелността, пътят към надеждата и усещането, че поемаш живота си в ръце. (Което не ми попречи да изрусея тотално и да си объркам? (загубя!) багажа като абсолютна първокурсничка и идиотка /не са равнозначни/. Как е възможно да съществуват еднакви сакове и някои от тях да са притежание на разсеяни същества като мен?! Както и да е - поне не си го сложих на сърце /напредък!/ и всичко се нареди :)
Обичам този град (но това не е моят Град!) - кара ме да се мечтая, дава ми уют и спокойствие. Навсякъде спомени, усмихнати спомени - спомени за безсънни нощи, прекарани в четене (и не само :P); спомени за успехи и провали, които ти помагат да израстеш (както и /смътни/ спомени за алкохизации в резултат на успехите - или провалите); спомени за запознанства и пусти есенни улици... Радвам се, че бях там: че поживях известно (студентско) време и че се върнах отново. Ще продължа да се връщам, предполагам. Хубаво е да можеш да се абстрахираш от лошите спомени. Приятелите определено помагат.
Следваща (междинна в случая) дестинация: София - и Слънцето :))) О, това беше най-хубавата (и най-кратката, естествено) част от пътешествието => некадърен, недомислен, недостатъчен и не особено навременен начин да кажа: Благодаря ти!
Хванахме се два броя гугутки-ентусиасти - и към Белоградчик. По (съвсем) леко непознат път: добре, че умните хора о време са измислили пътни карти. Добре също така, че съм изключително интелигентна, в резултат на което с картата се спогаждахме невероятно добре ("Говори ми нещо!!! :P) Пояснение: аз твърдях, че според нея всъщност май не трябва да минаваме нито през Враца, нито през Монтана. Както може да се очаква, минахме и през двете :)
Странна е Северозападна България, макар и да не я виждам за пръв път. Налегнало я е някакво безвремие - тихо безразличие, спокойствие, може би дори меланхолия. Едно усещане, че наоколо няма никой и нищо, което да си струва бързането. Самота, но ненатрапена и неподтискаща. И не - не описвам себе си :)
Белият (на практика червен) скален град стигнахме по тъмно. Същата приветлива пустота, същите дребни хорица, които помнех от преди. Цветен здрач, в който изплуват сенки - надвисват над теб, надничат между дърветата, намигат от хоризонта... Красиво. И този град обичам - но и той не е :)
На дневна светлина е различно - ежедневието беше увлякло местните в естествения си ход. Беше събота, за бога! Какво търсеше целия този народ навън в ранни зори (по моите критерии това; в действителност - към 9 сутринта)?! Щъкаха насам-натам, пиеха кафе, ръфаха баници, бърбореха... Какво друго можеш да правиш в малък град на края на страната? (Да спиш до мааалко по-късно! :P) И все пак ми се видя симпатично: нямаше грам цинизъм в погледа ми; имаше само благоговение и усмивка.
Скалите, скалите!!! Нямам достъчно дар слово да опиша нито тях, нито усещането да си сред (върху, до, на, под... - по избор) тях. Само погледът и въображението могат да оценят такава смесица от материализирано минало, гордост, безмълвие... "Но знам, че където и да отида, ще се върна." :)
И обратно към София - този път през Берковица и Петрохан. По-кофти път, но пък дваж по-прекрасно. Страхотна есен: пъстра, слънчева и - простете! - леко злобна, стори ми се. За първи път от много време насам си помислих, че всъщност незаслужено пренебрегвам есента. Тя, от своя страна, се опита да ме убие с красотата си :) Първоначално бях склонна да съчувствам на Слънцето, че кара през цялото време (а аз го раздавах каквот' ми иде най-отръки: усмихнат пън, аха!). После обаче (и то не от егоизъм) престанах - поне нямаше възможност да зяпа колкото мен. Сигурна съм, че надали му е идело да се джасне от някоя скала заради тая природа. Разбрах на практика значението на "убийствена хубост". И, да - май видях най-дългото село в България :)
Малко недоспала, малко (кротко) отнесена - такава бях. Което не ми пречеше да грача през половината път и да соча с ръка като малките деца :)
На юг по път, който познавам. Беше минало достатъчно време, за да не ме подтиснат спомени - кофти е да имаш силна памет. За щастие, пътят към спомените ми зави в друга посока, а ние продължихме през Кресненското дефиле. Напомняше ми за Родопите и докато зяпах залепнала за стъклото, се сетих за "Самодивските скали" на Пелин - мисля, че точно чукарите над Струма е описал :)
След Сандански продължавах да зяпам (и гракам), но нищо не ме впечатли кой-знае-колко. Истината е, че все по-често се зазяпвах наляво, отколкото през прозореца :) И така до Мелник.
Странен град. "Интересен" е най-доброто, което мога да кажа за него. Съмнявам се обаче, че би ми бил интересен на второ посещение. Малък (което не е осъдително), неориентиран, хаотичен... умиращ? Дали е съвпадение, че най-малкият град в България всъщност е подобен архитектурно-исторически резерват? И дали ако не беше, към настоящия момент щеше да има Мелник под каквато и да е форма? Винаги ме е учудвало желанието на хората да съживят нещо умиращо, да задържат нещо отиващо си, да дадат всичко от себе си, за да задържат миналото. А можеше да е българският Томи - в някаква степен. Но спирам, защото "професионалната" ми деформация ще го докара на извращение в скоро време.
Още една (повече от една) причина да не харесам Мелник толкова, колкото очаквах: класифицирах го на принципа на София ("голяма", "грозна", "мръсна", "столица"), но в случая четирите определения са: странен; студен; самотен; солен. Кой както иска така да го разбира. Nevermind.
Нещото, което запази "богоспасяемия град Мелник" от злобния ми поглед и раздвоения ми език, е Кордопуловата къща. Също странна, но по очарователен начин - или дерта е в мен, че си падам по разни неща, които не се срещат другаде? Нито псевдокрепостта (археолог съм, все пак!) на Алекси Слав, нито т. нар. "Римски мост" успяха да ме впечатлят. О, изненада - харесах си къща (от 1754 :))); желаещ да помдпомогне сдобиването ми с нея? :P) и плюх на Средновековието и Античността заради едното Възраждане. Чак сама се изненадвам.
Момент, да се озаптя: Мелник е симпатяга. Има си пресъхнала рекичка; има си малки (и по-големи, някои от които особено красиви) къщи, накацали в полите на пирамидите; има си и въпросните пирамиди, които са си впечатлителни, откъдето и да ги погледнеш. Но - хей, питайте ме къде! - такива нещица има и другаде. Няма атмосфера. По същия начин, по който и Рилският манастир няма атмосфера - заради прекалената комерсиализация. Получава се парадоксална ситуация, при която сравнявам прехваления и препоръчван Мелник с никому неизвестния Орещец. Е, за да затвърдя репутацията си на чудак - предпочитам втория, при все че там няма буквално нищо. Просто е по-автентичен в предсмъртната си агония.
Роженски манастир. Красив, уютен и със съвсем лееека търговско-туристическа ориентация (хо-хо-хо: храстчета в двора, оформени като надпис със съкращения ИС ХС НИКА /как се пишеше това на гръцки?!?/). Не се снима и не се пуши -> приема се :) Обаче беше кофти: разни нагли евреи щракаха на поразия, включително и в католикона, докато хората си правеха помен някакъв. Кофти беше и да видя как Слънцето взема три свещички и слага две от тях долу... предполагам. Зяпах си стенописите, а не го раздавах шпионин. И, да - определено се изненадах и хлъцнах, като видях климатик и трактор в двора на манастира -> доказателство за съжителство на традиционното и иновативното? :)
А понеже сме (явно) крайно ненаситни хаймани, решихме, че толкова обикаляне никак не ни е достатъчно. Или пък Слънцето реши, че ще ме глези и ще ми угажда :P (Поука: пърхането с мигли помага повече от тръшкането :D) И поехме към Самуилова крепост. Накъде? И аз това се питах, докато следвахме оранжево-кафеникавата табела, опитваща се да ни убеди, че все повече приближаваме. Лъжа и измама! И никаква трева!!! (ROTF) Минахме Коларово (Привет, Ст. Ч.! Покрихме голяма част от периметъра, но нищо не ми трепна :/), минахме и Ключ, а крепост нямаше... Е, за сметка на това примамливата Беласица се оказа доста добра компенсация. (И никак не е ниска.) Междувременно се оказахме на КПП Златарица и надписът "Република Македония" някакси ме изненада. Тюх, защо нямахме задгранични паспорти?! :)
(Хих! Току-що почна Abysmo на Moonspell -> поздрав за мен, мен, мен!)
Продължихме си по живо, по здраво по пътя, без да се закачаме с братята македонци. За награда съдбата ни благослови - стигнахме крепостта. Кое? Ъхъм: крепост няма. И до сега не мога да си обясня как така се води "битката при с. Ключ", а трябваше да минем през поне още две села, за да стигнем до въпросното място. (Попадало в землището на Ключ, опита се да ме просветли една мила женица - Да, ве! Не сте наясно, но ний сме известни като особено мнителни и язвителни, мда, Любезни!) Паметникът е създаден през 1982 г. с неясна за мен (политическа) цел. Връзка с Македония? (Честно, предпочитам да видя гроба на Самуил, пък бил той и на о-в Св. Ахил в Преспанското езеро.) Така или иначе, постарали са се хората. Обаче: как може самата скулптура на Самуил да е толкова отвратително грозна (да ме прощава мислителят й)??? (Как се слагат спойлери тук?) Този възхитителен мъж е така тотално окепазен, че Василий ако го види, душевен оргазъм ще получи, главата си залагам. Много (ама много!) се извинявам, обаче: Самуил трябва да е изобразен в момента на получаването на сърдечния удар (whatever!). А изглежда така, все едно всеки момент ще се насере! Баси!
"Крепост" е силно казано - има един брой изключителен по своите неуважение и грозота паметник + нещо си там, на върха на могилата (а в могилата може да има и нещо по-съществено). Чемширчета някакви, а между тях - бели петна. Признавам си, изобщо не захапах, що, аджеба, може да представлява това. Оказаха се, както по-късно ни обясни споменатата вече прелюбезна женица, основите на (полу)землянки, запечатани с мозайка (?!?; Борисов, XI-XII в. има ли жилища с размери 0.5-1.0 м???). Има обаче музей. Опа, грешка - всъщност има "музей" (така е отбелязан на картата на "крепостта"). Т. е. има опънат някакъв найлон над основите на голямата землянка (отвън много успешно го докарва на оранжерия). Идея си нямам кой е копал обекта, но ми се стори доста некадърно - няма такова нещо като стратиграфски профил; добре, че поне огнището не са съсипали.
А на върха - две плочи, представящи частта от "История"-та на Скилица-Кедрин, описваща битката и ослепяването на войниците. Има част от крепостна стена, но тя е циментирана - за да не се влияе от атмосферните условия. Построено е и нещо, трудно подлежащо на описание: няколко шипа (колони?), в средата на които има бетонен кръг с парапет във височина. Бележи нещо-си, но пък трябва да призная, че се забелязва отдалеч и привлича вниманието.
Разочарована бях - такава борба бе водил този човек, за да спаси малката, мизерна и изтерзана България; толкова време бе разигравал могъщата по онова време Византия -> а ние какво? Построихме му един посран паметник и отбелязахме с пет камъка на кръст къде, евентуално, се бе случила една от най-потресаващите сцени в историята ни. Друго очаквах. Такава неблагодарна държава и подобен овчи народ не заслужават държавник, военачалник и политик от ранга на Самуил. Хората като него са в миналото - към момента ни управляват всевъзможни боклуци. Нека ни!
С грам съжаление си тръгнах от Самуиловата крепост, пък била тя и на Струмешница. С още по-голямо съжаление се присетих, че пътуването ни бе към края си. Отбихме се до Рилския манастир - главно заради печатите в книжките. Е, музеят беше затворил, но пък мекиците вярно бяха вкусни :) Леееко задръстване в посока София, последвано от доза прегръдки (с някои за чао, а други - за здЛавей :) ) и грам меланхолия в погледа. От този момент the trip is again and only mine. Ех!
Престоят в столицата - задоволителен. Всъщност, трябва да призная, че се чувствах далеч по-спокойна и уверена в сравнение с предното ми посещение. Може би, защото не бях отишла с идеята да остана, може би защото не успях да се загубя (при всички услия, които положих с усърдното си шматкане си насам-натам си е успех - или шанс). Играх го главно турист, мързеливец и украса :) И наистина ме трогна радостта в погледите на приятелите ми, когато ме видяха. Явно трябва да свикна с мисълта, че има хора, на които действително им пука за мен такава, каквато съм (не искам ли точно това в крайна сметка?), които са готови винаги да ме подкрепят - а, да: и които са склонни да ми простят всичките свинщини. Колко подло от моя страна, че ще замина далеч от тях в търсене на собственото си мъгливо бъдеще!
Както заминах за... Търново... отново :D. Просто слязох от автобуса :))) Импулс. Желание. Свобода. Да не си помислите, че правих нещо кой-знае-колко-важно там? Неее, просто пих кафе на пясък и ядох бяло сладко. Усмихвах се и живях. И не можах да скрия блясъка в очите си. Carpe diem. Беше хубаво.
Прибрах се изтощена - но щастлива. Не забравих. Но имам далеч повече приятни неща, за които да мисля. "За всички нас - и хищниците, и жертвите - има едно-единствено важно нещо и то е благодарността, че си живял." Или съжалението, че не си успял, както обичам да добавям. Късметлия съм -> надали мога да бъдa по-щастлива.
Завиждайте ми :)
P. S.: Горният километричен (титаничен!) текст е започнат на 14.10, когато всъщност пътуването е почти по средата си. Завършен е около седмица по-късно <- о, мързел, ти си моето призвание! :) Това, евентуално, за да съм чиста пред себе си и за да оправдая любовта си към детайлите.
.JPG)
Публикации
