Everytime It Rains

Днес ходих в една къща - страшно събитие!, - къщата от детството ми. Мислех си, че за мен вече отдавна няма сантиментална стойност, защото периодът, с който я свързвам, отмина (а как "Искам да съм ей такъв и да не помня нищо!"). Не съм била права. Помня. Помня най-вече вниманието и обичта, с които ме обграждаха живеещите в тази къща. Е, помня и неща като един опит за бой (простете: за "възпитание, държейки дръжката на метлата" исках да напиша), последвалата го гонитба около масата, както и финалния ми спринт :) Това също е хубав спомен.

Сега обаче къщата беше празна - толкова самотна и негостоприемна... Единият, който живееше в нея, вече го няма. Другият е близо - и в същото време така далеч: баба е при нас - и не е. А понякога и тя не знае къде е.

На моменти избухвам и ме е яд, на моменти съжалявам и продължава да ме е яд. Не мога да й помогна, а - колкото и ужасно да звучи: не съм сигурна, че искам. "Най-страшното нещо на старостта е, че вече няма кой да те слуша." (Цитат по памет.) Чудовищно, нали? Всички в момента я възприемат само като тежест, на всички им е ясно, че само чакат момента, в който ще умре. Дори и тя самата. Безмълвно я съдим и убиваме, но ни е страх да го признаем.

Колко ли е страшно да си прекарал голяма част от живота си с един човек, а него да го няма? Да си се карал постоянно с него, докато е жив. Да плачеш, да се вайкаш и да го издигаш на пиедестал, когато е мъртъв. Да се срине светът ти и да останеш сам, макар и сред хора, които уж са ти близки. Но тези близки да не се интересуват от младостта ти, защото са жадни да усетят вкуса на своята собствена. Колко ли е ужасно хората да смятат, че спомените ти са само част от историята? Колко ли е ужасно никой да не споделя щастието ти, пък било то и отминало? Колко ли е ужасно изобщо да не разбираш света около себе си? Да искаш да се върнеш при спомените си, а тези твои близки да не те пускат и да твърдят, че е за твое добро и защото се грижат за теб? (Не по този начин се грижеше тя за мен, когато бях малка!)

Единственото, което тя иска е да се върне при спомените си и да умре там. А къщата е пуста... и скоро ще бъде съборена.

Glory to the Brave

Е, какво направих? Забравих един много любим човек - той обаче би казал, че това не е важно, щом носиш някого в сърцето си и че там, където всъщност е сега, не е много по-зле от тук :)

Мисля за теб. Не е шега - поне не любимата ти.

Спомен за Албер

Не, не фамилиарнича :) Чувствам този мъж достатъчно близък, за да го наричам с малкото му име.

Запознах се с него в гимназията (в кой клас се учеше етика?) - една негова мисъл събуди любопитството ми и ме накара да разбера повече за с нищо неизвестния ми по това време философ. Е, по-късно се оказа, че той самият не се определя като такъв.

Не знам какво стана - хората биха го нарекли déjà vu. Не ме интересува особено какво е - важното е, че го има. Усещането, че познаваш този човек; че си бил на местата, които той си спомня и описва; че знаеш как би реагирал в дадена ситуация; че го разбираш и познаваш; че той е минал по пътеката малко преди теб... Идеята да бъдеш някъде, където знаеш, че той не е бил и да откриеш своята Типаса там.

Интересен ми е. Възхищавам му се - и то не само заради таланта, а и заради принципите, борбеността, характера. И в същото време ми е жал за него. Винаги съм се изненадвала колко обречен и самотен изглежда пътя му, погледнат от дистанцията на времето: как започва да повръща кръв още в училище и туберкулозата го мъчи постоянно, но въпреки това не умира от нея; как се бори и за Франция и Алжир, но нито една от двете не го приема в началото - защото е "колонизатор", беден, чужденец, а понякога и трите накуп; как когато отива на гроба на баща си, осъзнава, че той всъщност е починал по-млад отколкото е Албер по онова време; как светът се възхищава на "Чумата" и му връчва Нобелова награда за литература, а той пише в дневника си, че никога не се е чувствал по-самотен и неразбран; как има панически страх от автомобили и при все че носи билета за влак в джоба си, умира при автомобилната катастрофа. "Няма слънце без сянка. Трябва да познаваме нощта." :)

Поводът да пиша за него е днешният ден - роден е на 7-ми ноември 1913 г. в Мондови. Днес се навършват точно 95 г. от рождението му. Поклон!

Рожденическо

Е, остарях once again :) "И 30 не е лоша възраст!", нали така? (Но склонността да закръгляш и опитите да гледаш обобщено в случая са; някъде по разните му курсове за методи на датиране, смятам, безвъзвратно преиначиха представата ми за време.) Предполагам, ще преодолея и тази психария (не! най-хубавите години са това! :P), която прихванах и си доразвих, както само аз мога.

Не обичам равносметките - най-вече защото имам усещането, че когато тегля чертата, нещата никога не изглеждат в моя полза. (Но пък, в крайна сметка, какво толкова имам да губя?) Вчера с огромен кеф си я спестих и я заместих с подобаващо количество алкохол, подходяща компания, добро настроение и изключително фалшиво грачене :) Народът ми пожела всевъзможни традиционни неща + много пътувания (yeah!) и да не се променям (мхм!).

Беше хубава вечер.

Don't

Крива съм, ужасно съм крива. Ама толкова крива, че чак сама не мога да се понасям. И глупавото в цялата история е, че не знам точно защо.

О, колко често имам подобни моменти: когато искам да застрелям де що мърда нещо наоколо ми, а после с някакво надменно чувство за справедливост да гръмна и себе си, доволна от факта, че съм отървала света от поредните няколко гнусни червея! Казвала съм го и преди: хора с такова мислене и такива настроения са потенциални масови убийци. Не се чувствам виновна: може да е за добро.

Колко често затъвам в "блатото на собствените си депресии, откъдето не може да ме измъкне никой освен теб самата. Другите може и да се опитат, но ти ги отблъскаш и нараняваш." Колко правилно! Не съм се променила кой-знае-колко за тези десет години, не мислиш ли? Е, и до момента продължавам. Наоколо ми: едни добри, слънчеви, отзивчиви и любвеобвилни същества, които "искат само най-доброто за мен." А психото в мен казва с подканваща усмивка: ела, ела да ме гушнеш! (И си представя как би прекършил вратлетата им, мда, Любезни!)

Не разбрахте ли?! Когато съм крива - не ми говорете и не ме пипайте! Оставете ме за малко сама и скоро отново ще съм ок. Толкова много ли искам?!

Но, не! Нали трябва да сте самаряни и душеприказчици! Нали трябва да се наврете във възможно най-дълбокото/-мръсното/-недостъпното/ -съкровеното, което докопате! Нали проклетото любопитство, маскирано като лицемерно желание за помощ, не ви дава мира! Дълбаете и дълбаете. И после изненадани отскачате встрани и се правите на обидени, защото съм ви ухапала. Нали искате да знаете какво ми е, какво ме терзае, кое ме натъжава, защо гледам отнесено някъде зад вас и почти не ви отразявам? Ето, тук ще можете да прочетете всичко каквото ви вълнува. Халал да ви е. Така ли ще си играем?

Знам какво си мислите (като в книга на Кинг: аз винаги знам! :P): че съм психо; депресар; комплексар... (продължете списъка по желание, моля) Да, може и да съм такава. Но не ми пука - поне не ми пука каква съм във вашите очи. Хората, които уважавам и обичам знаят, че щом мнението им ме интересува - питам. Всичко останало е плява.

Иначе, да - пука ми, че се сдухвам. Проблем ми е, но благодаря: нямам нужда от помощ!