Като изключим един кошмар, най-ясният ми спомен от сън е, че летя. Не с делта планер или някаква друга машинария, не се издигам и заедно с леглото си – знам, че ръцете ми са криле и че ако ги синхронизирам по определен специален начин с краката-опашка (мога го!), ще полетя. Често сънувам точно това и съм безкрайно щастлива и доволна да се рея над човешката глупост.
Е, предстоеше ми да летя – не точно по начина, по който бях свикнала, - но все пак: да летя.
Тъмна сутрешна София – доста неприветлива, но и достатъчно забързана, за да ме изтръгне от унесено-съненото ми състояние. В добавка: викове „Карай, бе, по-зелено от това няма да стане!”
Развиделява се. Терминал 2 и странно въртяща се врата насреща ни. Влизаме като царе, въпреки че никой от нас не е летял – или поне извън България. Бонбоната впива ръката си в моята и започва да се оглежда, наполовина изплашена, наполовина учудена – но при всички положения странно мълчалива. Тя е на пет („и половина!” :)) – на колкото съм била и аз, когато съм летяла за пръв (и последен, до настоящия момент) път. След 20-тина години ще пази само съвсем смътен спомен за тази сутрин. А може това да се окаже голяма промяна, независимо че не съм сигурна дали искам да я направя.
Поглед вляво: таблата ни информират, че check-in-а на багажа за полет 855 ще започне съвсем скоро. Пред гишетата вече се е насъбрала малка тълпа (оксиморон!==> сган!!), в която преобладават предимно субекти с тъмен цвят на кожата.
- Quo vadis, Деси? – за пореден път пита второто ми, несигурно аз.
- На юг. – казва Деси. И ми става спокойно и уютно. Моментът на колебания е отминал. Всичко ще бъде наред.
Две жени и едно дете – не изглеждаме като контрабандисти. Усмихват ми се и ми прощават килограма свръх тегло. За стековете цигари не знам :)
Нервно пушим до същата онази въртяща се врата, с която почти сме се сприятелили вече. Оглеждам се – насред някакво пусто поле сме. Не ми харесва. Хвърлям запалката и се сбогувам с вратата.
Хайде към втория етаж (ниво 2?) – изпращачите до тук. Няма никой, който е дошъл специално заради мен и добре, че е така. Не обичам разделите, ако и да предпочитам аз да изпращам някого. По-тъжно би ми станало, ако никой не ме посреща. (Но ще го преживея :)) Ръкостискания, прегръдки, финални думи, целувки, сълзи. И ескалатори = усмивка и смела крачка към бившия ми движещ се ужас.
Не нося нищо метално (освен кирката в раницата :P) – или изглеждаме достатъчно невинни с Бонбоната за ръка ==> не ни претърсват. Паспортна проверка – "this was it all.
Тя е жадна. Безмитни магазини – вода няма. Може пък да й купим уиски!:P
Изход А1 ==> ръкав ==> самолет. Ха! Местата ни не са едно до друго („Заедно ли сте, за да ви дам съседни места?”). Отстъпвам моето (до прозореца!) и се озовавам до пътеката. Не съм доволна – мислех си, че София може би изглежда по-красива, гледана отгоре.
Издигаме се и коремът ми се преобръща. Усмихвам се – все едно съм на влакче в увеселителен парк! Имам си книга, имам си и музика: не споделих полета с нито едно от двете. Любопитството е добър уплътнител на времето. Закъсняваме с половин час, макар и да не усетих.
Симпатично автобусче ни води до сградата на летището, въпреки че е на около три минути пеша (припомням: нямам никаква идея за време и разстояние). Записват ни, че влизаме в страната – странният език, с който се опитвах да се преборя през последните месеци и който тепърва ще ме тормози, започва да ме залива отвсякъде.
Изчакваме багажа си на лентата („Няма го! Дано не е станало нещо с него!” – „Какво толкова непрежалимо имаш там, αγαπή μου?”) и следваме хората (същите онези тъмни балкански субекти) към изхода.
И тук минаваме за невинни (Хо! Такива като нас са идеални за терористи!), защото никой не ни спира и не изявява желание да претърси багажа ни.
Έξοδος.Кипър, здравей! Надявам се да се разбираме добре. В отговор започва да вали. Според посрещача ни това е добър знак. Θα πάμε.
Е, предстоеше ми да летя – не точно по начина, по който бях свикнала, - но все пак: да летя.
Тъмна сутрешна София – доста неприветлива, но и достатъчно забързана, за да ме изтръгне от унесено-съненото ми състояние. В добавка: викове „Карай, бе, по-зелено от това няма да стане!”
Развиделява се. Терминал 2 и странно въртяща се врата насреща ни. Влизаме като царе, въпреки че никой от нас не е летял – или поне извън България. Бонбоната впива ръката си в моята и започва да се оглежда, наполовина изплашена, наполовина учудена – но при всички положения странно мълчалива. Тя е на пет („и половина!” :)) – на колкото съм била и аз, когато съм летяла за пръв (и последен, до настоящия момент) път. След 20-тина години ще пази само съвсем смътен спомен за тази сутрин. А може това да се окаже голяма промяна, независимо че не съм сигурна дали искам да я направя.
Поглед вляво: таблата ни информират, че check-in-а на багажа за полет 855 ще започне съвсем скоро. Пред гишетата вече се е насъбрала малка тълпа (оксиморон!==> сган!!), в която преобладават предимно субекти с тъмен цвят на кожата.
- Quo vadis, Деси? – за пореден път пита второто ми, несигурно аз.
- На юг. – казва Деси. И ми става спокойно и уютно. Моментът на колебания е отминал. Всичко ще бъде наред.
Две жени и едно дете – не изглеждаме като контрабандисти. Усмихват ми се и ми прощават килограма свръх тегло. За стековете цигари не знам :)
Нервно пушим до същата онази въртяща се врата, с която почти сме се сприятелили вече. Оглеждам се – насред някакво пусто поле сме. Не ми харесва. Хвърлям запалката и се сбогувам с вратата.
Хайде към втория етаж (ниво 2?) – изпращачите до тук. Няма никой, който е дошъл специално заради мен и добре, че е така. Не обичам разделите, ако и да предпочитам аз да изпращам някого. По-тъжно би ми станало, ако никой не ме посреща. (Но ще го преживея :)) Ръкостискания, прегръдки, финални думи, целувки, сълзи. И ескалатори = усмивка и смела крачка към бившия ми движещ се ужас.
Не нося нищо метално (освен кирката в раницата :P) – или изглеждаме достатъчно невинни с Бонбоната за ръка ==> не ни претърсват. Паспортна проверка – "this was it all.
Тя е жадна. Безмитни магазини – вода няма. Може пък да й купим уиски!:P
Изход А1 ==> ръкав ==> самолет. Ха! Местата ни не са едно до друго („Заедно ли сте, за да ви дам съседни места?”). Отстъпвам моето (до прозореца!) и се озовавам до пътеката. Не съм доволна – мислех си, че София може би изглежда по-красива, гледана отгоре.
Издигаме се и коремът ми се преобръща. Усмихвам се – все едно съм на влакче в увеселителен парк! Имам си книга, имам си и музика: не споделих полета с нито едно от двете. Любопитството е добър уплътнител на времето. Закъсняваме с половин час, макар и да не усетих.
Симпатично автобусче ни води до сградата на летището, въпреки че е на около три минути пеша (припомням: нямам никаква идея за време и разстояние). Записват ни, че влизаме в страната – странният език, с който се опитвах да се преборя през последните месеци и който тепърва ще ме тормози, започва да ме залива отвсякъде.
Изчакваме багажа си на лентата („Няма го! Дано не е станало нещо с него!” – „Какво толкова непрежалимо имаш там, αγαπή μου?”) и следваме хората (същите онези тъмни балкански субекти) към изхода.
И тук минаваме за невинни (Хо! Такива като нас са идеални за терористи!), защото никой не ни спира и не изявява желание да претърси багажа ни.
Έξοδος.Кипър, здравей! Надявам се да се разбираме добре. В отговор започва да вали. Според посрещача ни това е добър знак. Θα πάμε.
Публикации
0 коментара:
Публикуване на коментар