(колко поетично!, трябваше да запазя заглавието за някое по-драматично писание)
Излизаме от сградата на летище Λάρνακα. Предстои ни сравнително кратко пътуване до Λευκοσία (Nicosia) – там също има летище, но след турския десант през 70-те (1974 г. ?) и отцепването на Севернокипърската Турска Република или не се използва, или остава в турската част. (Да се провери.)
Два часа полет + половин час закъснение + чакане на багаж + мотане на двете летища = пуши ми се като на куче. Ανδρέας и Бонбоната се гонят из паркинга на летището – и тя пищи от кеф, че някой се е навил да си играе с нея, вместо да се опитва да си изпуши цигарата на един дъх, както правим двете с майка й.
Потегляме. Движението е ляво (бивша английска колония): знам го и все пак се изненадвам, когато Ανδρέας сяда отдясно („Аз ли очаква да карам?”). Обиколка из Λάρνακα, просто за да го видим без да спираме. Път до самото море – на места няма пясък. Буквално от пътя мога да скоча в морето, ако е достатъчно дълбоко на това място. Палми, портокалови и лимонови дръвчета, кактуси – на юг сме, да. Само че очаквам да е жега, а вали. Ανδρέας обяснява, че кипърци се молят за повече дни като този: “You’re responsible for this!” (Хъ? Как му се отговаря на това /отново го играя преводач/?)
Хубави пътища, но сравнително еднообразен пейзаж. На всички табели пише почти едно и също: Λευκοσία. И тя идва насреща ни – спретната, подредена, красива, леко монотонна на пръв поглед, с ужасно натоварено движение в центъра и учудващо спокойна в крайните квартали. Лъха на Средиземноморие, ако и някои неориентирани да твърдят, че съм в Близкия Изток. Къщите са ниски, на по няколко нива (в повечето случаи на по две или три), обикновено бели или поне светли, с множество тераси, парапети, арки, малки кокетни дворчета и ниски огради. Прозорците са странни – метални щори, регулиращи отвътре, за да влиза светлина или въздух, зад които има плъзгащи се стъклени врати/прозорци. Тротоари почти няма, а пешеходните пътеки са червени в повечето случаи.
- Бих могла да живея тук! – казва аз-ът ми.
- Знам! – отвръщам усмихната за кой ли път.
Обяд у Ανδρέας, запознанство с madam Λίντα, раздаване на подаръци, общи приказки („Искам да си ходя вече!”) („Your English is much better than the English of your brother.” Хе-хе! :P)
Стигаме до квартирата и се запознаваме с хазяина, който самоотвержено помага да качим багажа си на втория етаж. Симпатичен човек.
Влизаме в апартамента и… „Мога да се загубя тук!” Хрисима е особено доволна, защото ще си има отделна стая - с готовност се отцепва и започва да спи сама („със сърничката!”). Първата ми мисъл, след като се поориентирах из коридорите и стаите, бе: „Попаднала съм в Sims2!” <-- Хайде, ще престана да се фукам :P
Докато разучим апартамента, брат ми се прибра от работа. Всички бяхме щастливи, предполагам. За себе си мога да го твърдя със сигурност.
Излизаме от сградата на летище Λάρνακα. Предстои ни сравнително кратко пътуване до Λευκοσία (Nicosia) – там също има летище, но след турския десант през 70-те (1974 г. ?) и отцепването на Севернокипърската Турска Република или не се използва, или остава в турската част. (Да се провери.)
Два часа полет + половин час закъснение + чакане на багаж + мотане на двете летища = пуши ми се като на куче. Ανδρέας и Бонбоната се гонят из паркинга на летището – и тя пищи от кеф, че някой се е навил да си играе с нея, вместо да се опитва да си изпуши цигарата на един дъх, както правим двете с майка й.
Потегляме. Движението е ляво (бивша английска колония): знам го и все пак се изненадвам, когато Ανδρέας сяда отдясно („Аз ли очаква да карам?”). Обиколка из Λάρνακα, просто за да го видим без да спираме. Път до самото море – на места няма пясък. Буквално от пътя мога да скоча в морето, ако е достатъчно дълбоко на това място. Палми, портокалови и лимонови дръвчета, кактуси – на юг сме, да. Само че очаквам да е жега, а вали. Ανδρέας обяснява, че кипърци се молят за повече дни като този: “You’re responsible for this!” (Хъ? Как му се отговаря на това /отново го играя преводач/?)
Хубави пътища, но сравнително еднообразен пейзаж. На всички табели пише почти едно и също: Λευκοσία. И тя идва насреща ни – спретната, подредена, красива, леко монотонна на пръв поглед, с ужасно натоварено движение в центъра и учудващо спокойна в крайните квартали. Лъха на Средиземноморие, ако и някои неориентирани да твърдят, че съм в Близкия Изток. Къщите са ниски, на по няколко нива (в повечето случаи на по две или три), обикновено бели или поне светли, с множество тераси, парапети, арки, малки кокетни дворчета и ниски огради. Прозорците са странни – метални щори, регулиращи отвътре, за да влиза светлина или въздух, зад които има плъзгащи се стъклени врати/прозорци. Тротоари почти няма, а пешеходните пътеки са червени в повечето случаи.
- Бих могла да живея тук! – казва аз-ът ми.
- Знам! – отвръщам усмихната за кой ли път.
Обяд у Ανδρέας, запознанство с madam Λίντα, раздаване на подаръци, общи приказки („Искам да си ходя вече!”) („Your English is much better than the English of your brother.” Хе-хе! :P)
Стигаме до квартирата и се запознаваме с хазяина, който самоотвержено помага да качим багажа си на втория етаж. Симпатичен човек.
Влизаме в апартамента и… „Мога да се загубя тук!” Хрисима е особено доволна, защото ще си има отделна стая - с готовност се отцепва и започва да спи сама („със сърничката!”). Първата ми мисъл, след като се поориентирах из коридорите и стаите, бе: „Попаднала съм в Sims2!” <-- Хайде, ще престана да се фукам :P
Докато разучим апартамента, брат ми се прибра от работа. Всички бяхме щастливи, предполагам. За себе си мога да го твърдя със сигурност.
Публикации
0 коментара:
Публикуване на коментар