Често ми казват. че говоря много и това е вярно в някаква степен - слънчевата ми половина определено е бъбрива. Замисляли ли сте се какво би било да живееш в свят, изпълнен със звуци, но ти самият да не си способен на такива? Да имаш какво да кажеш и да не можеш? Да не можеш да изразиш на глас мислите си, да обясниш подбудите си, да защитиш мнението си? Да искаш да пееш, но въпреки това да мълчиш?
Такива нерадостни мисли ме връхлетяха неотдавна в добавка към един скорострелен ларингит. Така става, когато ти се налага да висиш по няколко часа на ден на -10 градуса => парите искат жертви, а ние искаме пари. Пусто сребролюбие!
Мълчанието ми направи част от хората около мен доста доволни, предполагам, а пътят към него премина през следните забележителни етапи:
1. Леки болки в гърлото, на които няма кой да обърне внимание. До преди почти месец (ха дано продължа така!) така ме болеше всеки път като препуша. Освен това, времето ми е разчетено до секундата и разпределено неравномерно между работата и съня - в полза на първото. Оправдания, оправдания! Нехайството спрямо собственото ми здраве е пословично и особено трудно за преборване.
2. Будя се посред нощ: не мога да преглъщам, сливиците ми са с големината и цвета на топки за голф. Не мога да ям, не мога да пия (установявам по-късно), но пък мога да сипя проклятия върху собствената си особа на килограм.
3. Три дни се гърча в нещастни опити да преглътна чая/ супата си. Тъпча се с де що се намират лекарства някакви там подходящи. Време за лекар няма, пък и съм пресен кадър на седмица и половина ==> отсъствие от работа поради болест: невъзможно! Най-накрая топките (ми :P) за голф спадат - мога да преглъщам, мога да ям, мога и да пия! Тези три неща! :) О, щастие!
4. Обаче нехайството, трябва да знаете, никому не се разминава толкова лесно и се наказва в зависимост от размера му. Започвам да се давя в сополи (да ме прощават гнусливите). Всеки опит да говоря завършва с неясен шепот, в сравнение с който хриптенето на Дарт Вейдър ряпа да яде. Мълча и псувам на ум, псувам и мълча. Ден и половина по-късно продължавам да псувам - вече почти на глас. Такъв секси дрезгав шепот излиза от гърлото ми, че всеки средностатистически пияница, курва (простете, дама тип Деса Красова исках да напиша :D) или вълк биха ми завидели. Баце, ела да ти говорим на ушенце! :P
След тази така драматична история с основен пункт собственото ми безхаберие, би трябвало да напиша някоя особено мъдра мисъл/ поука?/ поанта! => демек, почерпила съм опит от собствената си глупост (бла-бла...)и "няма вече да правя така". Тази част обаче никога не ми е била особено на сърце => тъй че, хайде, по кипърски тертип "Наздраве!", па макар и с чай :)))
Такива нерадостни мисли ме връхлетяха неотдавна в добавка към един скорострелен ларингит. Така става, когато ти се налага да висиш по няколко часа на ден на -10 градуса => парите искат жертви, а ние искаме пари. Пусто сребролюбие!
Мълчанието ми направи част от хората около мен доста доволни, предполагам, а пътят към него премина през следните забележителни етапи:
1. Леки болки в гърлото, на които няма кой да обърне внимание. До преди почти месец (ха дано продължа така!) така ме болеше всеки път като препуша. Освен това, времето ми е разчетено до секундата и разпределено неравномерно между работата и съня - в полза на първото. Оправдания, оправдания! Нехайството спрямо собственото ми здраве е пословично и особено трудно за преборване.
2. Будя се посред нощ: не мога да преглъщам, сливиците ми са с големината и цвета на топки за голф. Не мога да ям, не мога да пия (установявам по-късно), но пък мога да сипя проклятия върху собствената си особа на килограм.
3. Три дни се гърча в нещастни опити да преглътна чая/ супата си. Тъпча се с де що се намират лекарства някакви там подходящи. Време за лекар няма, пък и съм пресен кадър на седмица и половина ==> отсъствие от работа поради болест: невъзможно! Най-накрая топките (ми :P) за голф спадат - мога да преглъщам, мога да ям, мога и да пия! Тези три неща! :) О, щастие!
4. Обаче нехайството, трябва да знаете, никому не се разминава толкова лесно и се наказва в зависимост от размера му. Започвам да се давя в сополи (да ме прощават гнусливите). Всеки опит да говоря завършва с неясен шепот, в сравнение с който хриптенето на Дарт Вейдър ряпа да яде. Мълча и псувам на ум, псувам и мълча. Ден и половина по-късно продължавам да псувам - вече почти на глас. Такъв секси дрезгав шепот излиза от гърлото ми, че всеки средностатистически пияница, курва (простете, дама тип Деса Красова исках да напиша :D) или вълк биха ми завидели. Баце, ела да ти говорим на ушенце! :P
След тази така драматична история с основен пункт собственото ми безхаберие, би трябвало да напиша някоя особено мъдра мисъл/ поука?/ поанта! => демек, почерпила съм опит от собствената си глупост (бла-бла...)и "няма вече да правя така". Тази част обаче никога не ми е била особено на сърце => тъй че, хайде, по кипърски тертип "Наздраве!", па макар и с чай :)))
Публикации
0 коментара:
Публикуване на коментар