За хората... whatever

Взираше се в сиво-бежовото петно долу. Не беше кой-знае-колко високо, но ако само тези седем метра те делят от смъртта, ти се струват достатъчни.

Беше отдала живота си на хората: беше се смяла и плакала; беше обичала и проклинала - тях и заедно с тях. Но по-важното беше, че се беше борила - за, против, рамо до рамо. Сега тези хора ги нямаше. Онези, които останаха не я разбираха, не искаха да я слушат, казваха й, че е луда и не знае какво прави.

А тя знаеше. Искаше само да види баща си; да целуне майка си; да погали Онзи, който винаги бе гонила далеч от себе си, но който я обичаше дотолкова, че никога не се поддаде. Искаше да се усмихне на другия, който й бе обещан някога, но който така и не получи. Искаше да прегърне детето, което бе изгубила и което, макар и да не бе нейно, наистина обичаше. Искаше да изживее живота си наново и макар и за миг - да бъде щастлива.

Гледаше назад и се опитваше да прикрие тъгата, като се усмихваше - без хората спомените опустяват. Не искаше да живее сама, чувстваше се ужасно самотна, неразбрана, изоставена... Нито плачът, нито лекарствата помагаха.

Застана на ръба. Дано хората, които оставаха след нея, можеха да разберат.