Τρόοδος

В духа на българските традиции – едно пътуване през Кипър. Колкото изтъркано, толкова и вярно. За този ден всъщност бе планирано семейно (хо!) пътуване до Λάρνακα, Αγία Νάπα и околностите. Вездесъщият „наш” обаче ни покани/ реши да отидем на “very nice villa in the mountains, which you won’t have the opportunity to visit again”. (Заприличвам на По/ Кафка (buh!) с вмъкването на все повече думи/ изрази/ изречения на чужди езици. Забавлява ме, ако и от страни да изглежда ако не глупаво, то поне префърцунено.)

Λοιπόν, стегнати като за поход към най-високото място в Кипър – планината Τρόοδος, където дори има сняг - цъфнахме в ранни зори на сборния пункт. За наша изненада, Ανδρεάς беше облечен официално ==> къде всъщност отивахме?

Неделна Λευκοσία – спокойна, изключително спретната и обляна в слънце, доказващо ни, че тук лятото наистина започва доста по-рано.

Равнинният пейзаж постепенно се сменя. Насреща ни се появява Τρόοδος – нищо прекалено внушително, гледан отдалеч; странна смесица от песъчлива кал и дребни камъни, гледан отблизо. Пътят започва да лъкатуши и да се изкачва – откривам, че монолитният масив на планината всъщност са множество накъсани и разхвърлени с въображение планини. Между тях се гушат малки селца с внушителни църкви – или пък увиснали на чукарите лозя.
Не минаваме през най-високата част на Τρόοδος – там има сняг, а явно за тукашните хора той е препятствие непреодолимо. Ανδρεάς обяснява, че има два основни пътя – единият е снежният, а другият би трябвало да е прекалено разкалян понастоящем (Потоп! Валя почти всеки ден в продължение на седмица!) ==> ще заобиколим. (Заобиколихме. И пътувахме към 3 часа вместо обявените час и половина.)

Пътят става все по-стръмен и все по-тесен (Здравей, Хаинбоаз!). Минаваме през забравени от бога села, в които надали живеят по 10-тина души. Тук-там табелите показват, че Πάφος е на 50-тина километра (Πάφος? Той е на другия край на острова!) С гордо мълчание ги подминаваме и продължаваме – сигурна съм, дори Ανδρεάς не знаеше точно накъде.
Виждам на отсрещния масив пътя, по който сме дошли – точи се като змия на 2/3 от цялата височина. Брат ми пък вижда високо горе „крепостни стени” – прекалено много нива на укрепяване, на прекалено голяма площ, прекалено добре запазени и без спойка, за да ги призная. Може да са късни, а може и нищо да не разбирам (:P), но, да – там определено има нещо.
Долу се появява язовир – от всички канари към него се спускат стръмни пътища ==> с малко повече въображение може да се приеме, че язовирът и пътищата, водещи към него изглеждат като n-лъчна, вдлъбната в основата си звезда. Пейзаж, на който идеално прилягат както Saltarello и The Dawn of the Iconoclast на Dead Can Dance, така и The Dragon Lies Bleeding на HammerFall.

Все по-често на пътя се появяват паднали камъни, а аз все по-често започвам да си мисля, че с този тесен път + каране по средата му + рязки завои… ==> може пък да имаме честта да видим дъното на котловината, но определено не по начин, по който бихме искали.

Пътят свършва – започват реки от кал. В момента, в който си помислям „Може ли сега пък да затънем?!?” – изненада: почти затъваме. Ανδρεάς се съветва известно време по телефона, след което се оказва, че сме объркали пътя. Някак си (с доста пуфтене, даване на газ и въртене на волана) обръща и поемаме назад - или по-скоро по диагонал срещу дърветата отдясно или срещу насипа отляво, само не и по пътя. Трябва са призная, измъкна ни почти толкова бързо, колкото и успя да ни набута в калта. (В последствие се оказа, че не само мен ме е дострашало.)

На основният път вече ни чака кола ориентир (отклонили сме се вдясно, вместо да продължим напред), която смело поема по баира насреща ни. Колата обаче е с някакво си там предаване (предно/ задно – опита се да обясни брат ми, ама кой да разбере? :P), па ние явно сме с другото, неподходящото. = Аха, да изкачим баира – и се плъзгаме назад. След което отново затъваме, този път в канавката. Колата се накланя на ляво – и ние жертвоготовно скачаме в реките от кал, благославяйки се, че го раздаваме туристи по облекло. Пресичаме калната река (всички мърморейки наум, сигурна съм!) и издрапваме по тревата в страни от баира.

Симпатична вила, определено, но неподдържана. В двора има сума ти народ, който дъвче ожесточено. Не прилича на парти, както твърди Ανδρεάς, а по-скоро на помен (че и поп има!). Хапваме, пийваме, играем си с Бонбоната известно време по люлките в двора (докато Ανδρεάς оправя политиката с<ъс стари> приятели). И хващаме (през) гората.

Пълно е в гъби и цветя, както и с малки подли локви, които не се виждат веднага, защото са покрити с листа. (Обаче: „Ние сме войници ==> ще вървим напред!”) Шматкаме се неориентирано известно време и налазваме странно терасовидно възвишение. Покрито е с изсъхнали борови иглички и множество черни късчета с различна големина – нещо средно между камъни и руда (хематит?) Личи си как някога („Хм, кога?” – „Мълчи!”) тук е текла река – огнена река. Вулкан!!! (Лирическо отклонение: обичам вулкани! Питайте ме каква ми е мечтата! – Да видя <на живо и отблизо> изригването на вулкан + пирокластичния облак. И да оживея :)) Сдобих се, естествено, с няколко парченца (Бонбоната: „Защо не си вземем ей онова, голямото?”) – страстта към камъните си каза думата.

След това откритие бях склонна да оправдая безкрайното ни шматкане на идване (на връщане се оказа не по-кратко, ако и да бяхме сигурни за посоката). Почти проспах връщането ни - прибрахме се в Λευκοσία по тъмно. Не знам дали наистина ще имам възможност да отида отново на това място, но много бих искала. Ако и да предпочитам да скитосвам със Слънцето :).

Long Hard Road Out of Hell или Как попаднах в Sims2

(колко поетично!, трябваше да запазя заглавието за някое по-драматично писание)

Излизаме от сградата на летище Λάρνακα. Предстои ни сравнително кратко пътуване до Λευκοσία (Nicosia) – там също има летище, но след турския десант през 70-те (1974 г. ?) и отцепването на Севернокипърската Турска Република или не се използва, или остава в турската част. (Да се провери.)
Два часа полет + половин час закъснение + чакане на багаж + мотане на двете летища = пуши ми се като на куче. Ανδρέας и Бонбоната се гонят из паркинга на летището – и тя пищи от кеф, че някой се е навил да си играе с нея, вместо да се опитва да си изпуши цигарата на един дъх, както правим двете с майка й.

Потегляме. Движението е ляво (бивша английска колония): знам го и все пак се изненадвам, когато Ανδρέας сяда отдясно („Аз ли очаква да карам?”). Обиколка из Λάρνακα, просто за да го видим без да спираме. Път до самото море – на места няма пясък. Буквално от пътя мога да скоча в морето, ако е достатъчно дълбоко на това място. Палми, портокалови и лимонови дръвчета, кактуси – на юг сме, да. Само че очаквам да е жега, а вали. Ανδρέας обяснява, че кипърци се молят за повече дни като този: “You’re responsible for this!” (Хъ? Как му се отговаря на това /отново го играя преводач/?)

Хубави пътища, но сравнително еднообразен пейзаж. На всички табели пише почти едно и също: Λευκοσία. И тя идва насреща ни – спретната, подредена, красива, леко монотонна на пръв поглед, с ужасно натоварено движение в центъра и учудващо спокойна в крайните квартали. Лъха на Средиземноморие, ако и някои неориентирани да твърдят, че съм в Близкия Изток. Къщите са ниски, на по няколко нива (в повечето случаи на по две или три), обикновено бели или поне светли, с множество тераси, парапети, арки, малки кокетни дворчета и ниски огради. Прозорците са странни – метални щори, регулиращи отвътре, за да влиза светлина или въздух, зад които има плъзгащи се стъклени врати/прозорци. Тротоари почти няма, а пешеходните пътеки са червени в повечето случаи.
- Бих могла да живея тук! – казва аз-ът ми.
- Знам! – отвръщам усмихната за кой ли път.

Обяд у Ανδρέας, запознанство с madam Λίντα, раздаване на подаръци, общи приказки („Искам да си ходя вече!”) („Your English is much better than the English of your brother.” Хе-хе! :P)

Стигаме до квартирата и се запознаваме с хазяина, който самоотвержено помага да качим багажа си на втория етаж. Симпатичен човек.
Влизаме в апартамента и… „Мога да се загубя тук!” Хрисима е особено доволна, защото ще си има отделна стая - с готовност се отцепва и започва да спи сама („със сърничката!”). Първата ми мисъл, след като се поориентирах из коридорите и стаите, бе: „Попаднала съм в Sims2!” <-- Хайде, ще престана да се фукам :P

Докато разучим апартамента, брат ми се прибра от работа. Всички бяхме щастливи, предполагам. За себе си мога да го твърдя със сигурност.

Here I Go Again (I Wish I Could Fly)

Като изключим един кошмар, най-ясният ми спомен от сън е, че летя. Не с делта планер или някаква друга машинария, не се издигам и заедно с леглото си – знам, че ръцете ми са криле и че ако ги синхронизирам по определен специален начин с краката-опашка (мога го!), ще полетя. Често сънувам точно това и съм безкрайно щастлива и доволна да се рея над човешката глупост.
Е, предстоеше ми да летя – не точно по начина, по който бях свикнала, - но все пак: да летя.

Тъмна сутрешна София – доста неприветлива, но и достатъчно забързана, за да ме изтръгне от унесено-съненото ми състояние. В добавка: викове „Карай, бе, по-зелено от това няма да стане!”
Развиделява се. Терминал 2 и странно въртяща се врата насреща ни. Влизаме като царе, въпреки че никой от нас не е летял – или поне извън България. Бонбоната впива ръката си в моята и започва да се оглежда, наполовина изплашена, наполовина учудена – но при всички положения странно мълчалива. Тя е на пет („и половина!” :)) – на колкото съм била и аз, когато съм летяла за пръв (и последен, до настоящия момент) път. След 20-тина години ще пази само съвсем смътен спомен за тази сутрин. А може това да се окаже голяма промяна, независимо че не съм сигурна дали искам да я направя.

Поглед вляво: таблата ни информират, че check-in-а на багажа за полет 855 ще започне съвсем скоро. Пред гишетата вече се е насъбрала малка тълпа (оксиморон!==> сган!!), в която преобладават предимно субекти с тъмен цвят на кожата.
- Quo vadis, Деси? – за пореден път пита второто ми, несигурно аз.
- На юг. – казва Деси. И ми става спокойно и уютно. Моментът на колебания е отминал. Всичко ще бъде наред.
Две жени и едно дете – не изглеждаме като контрабандисти. Усмихват ми се и ми прощават килограма свръх тегло. За стековете цигари не знам :)

Нервно пушим до същата онази въртяща се врата, с която почти сме се сприятелили вече. Оглеждам се – насред някакво пусто поле сме. Не ми харесва. Хвърлям запалката и се сбогувам с вратата.
Хайде към втория етаж (ниво 2?) – изпращачите до тук. Няма никой, който е дошъл специално заради мен и добре, че е така. Не обичам разделите, ако и да предпочитам аз да изпращам някого. По-тъжно би ми станало, ако никой не ме посреща. (Но ще го преживея :)) Ръкостискания, прегръдки, финални думи, целувки, сълзи. И ескалатори = усмивка и смела крачка към бившия ми движещ се ужас.
Не нося нищо метално (освен кирката в раницата :P) – или изглеждаме достатъчно невинни с Бонбоната за ръка ==> не ни претърсват. Паспортна проверка – "this was it all.
Тя е жадна. Безмитни магазини – вода няма. Може пък да й купим уиски!:P

Изход А1 ==> ръкав ==> самолет. Ха! Местата ни не са едно до друго („Заедно ли сте, за да ви дам съседни места?”). Отстъпвам моето (до прозореца!) и се озовавам до пътеката. Не съм доволна – мислех си, че София може би изглежда по-красива, гледана отгоре.

Издигаме се и коремът ми се преобръща. Усмихвам се – все едно съм на влакче в увеселителен парк! Имам си книга, имам си и музика: не споделих полета с нито едно от двете. Любопитството е добър уплътнител на времето. Закъсняваме с половин час, макар и да не усетих.

Симпатично автобусче ни води до сградата на летището, въпреки че е на около три минути пеша (припомням: нямам никаква идея за време и разстояние). Записват ни, че влизаме в страната – странният език, с който се опитвах да се преборя през последните месеци и който тепърва ще ме тормози, започва да ме залива отвсякъде.
Изчакваме багажа си на лентата („Няма го! Дано не е станало нещо с него!” – „Какво толкова непрежалимо имаш там, αγαπή μου?”) и следваме хората (същите онези тъмни балкански субекти) към изхода.
И тук минаваме за невинни (Хо! Такива като нас са идеални за терористи!), защото никой не ни спира и не изявява желание да претърси багажа ни.

Έξοδος.Кипър, здравей! Надявам се да се разбираме добре. В отговор започва да вали. Според посрещача ни това е добър знак. Θα πάμε.