A b y s m o

Драма, драма!

2012-02-10T18:08:00.000+02:00

Самоконтролът ми е като леда навън - изглежда съвършен, а всъщност е лесно трошим. Понякога се усещам толкова слаба, че почти се мразя. Безсилна съм да спазя обещанията си - да продължа напред, да те оставя в миналото, да не пиша повече в блога...

Когато днес ти каза простичко: "Имам бебета.", знаех, че трябва да се зарадвам за теб. А се радвах единствено, че не съм онази, която те ще нарекат "мамо". Костваше ми планини от усилия да продължа да се усмихвам. Но не можах да престана да мисля за теб.

Фотоизточник

Как винаги успявам да се самонабутам в сапунени опери, след като не ги понасям?

Колко пие българинът?

2012-02-01T11:31:00.002+02:00

Не знам каква е вашата представа за алкохолик, но моите критерии са доста занижени. Осем месеца живях с румънец, който смяташе за нормално в рамките на 12 часа да изпие четири двулитрови бири и половин шише уиски без разредител. Няколкото прекарани дни в Румъния потвърдиха подозрението ми, че за северните ни съседи пиенето е национален спорт - народът пиеше сутрин, вечер, по всякакъв повод, пиеше всичко и навсякъде, пиеше по-често отколкото дишаше... Направих си (може би малко прибързано, но достатъчно категорично) изводите и напуснах Мамалигария - честно казано, надявам се завинаги.

Когато се върнах в България, от мен се очакваше да се започна да се самосъжалявам заради "най-голямата драма в личния ми живот". Всички цъкаха с език, гледаха ме съжалително и ме тупаха по рамото.Предполагам, че трябваше да хленча, да мрънкам, да се тръшкам... Вместо това започнах работа в хранителен магазин - най-вече за да не си дам време за вторачване в миналото, а и защото все пак трябваше да се изкарват някакви пари.

В хранителните магазини, обаче, се продава алкохол. Дали защото темата за алкохола и подвластните му ми беше болна (в интерес на истината, все още е - и се съмнявам, че някога ще престане да бъде), но започнах да виждам детайли, които промениха мнението ми, че българинът не пие много.

Знаете ли колко пиене се изпи по празниците? Имате ли идея колко твърд алкохол поръчвам на всеки два дни? Не съм вярвала, че толкова количество може да бъде изпито от простосмъртни - а работя в малък квартален магазин. Какво ли е по големите супермаркети и заведенията?

Говорим си с познати по темата и най-честото обяснение е: "Криза е - хората нямат пари, не им остана нищо освен да удавят мъката си в алкохол." Пускам анкета из фейсбук и приятелите ми отговарят, че количеството изпит алкохол зависи от обстоятелствата.

фотоизточник

Какви ли обстоятелства те карат да висиш сутрин пред магазина и нервно да потропваш с крак, защото все още е затворено? Има ли значение, че е 8 без 10? Не, ти искаш само патронче водка. След няма и час ще дойдеш пак - този път за половинка. После ще изпиеш поне две бири - ще фъфлиш, плюеш, падаш... но няма да откажеш почерпка от другаря си по чашка/ бутилка. Ще седиш на масите отвън и ще ме псуваш, защото отказвам да ти нарежа мезе и да ти донеса пиене на крака. Магазинът е на самообслужване, но ти си твърде пиян, за да вървиш. Накрая ще заплашиш да ме пребиеш, защото искам да прибера масите и да затворя - и защото трябва да си ходиш. На следващия ден ще дойдеш, все още вонящ на джибри и евентуално ще се извиниш. Но е много по-вероятно да не помниш нищо и следобяда историята да се повтори. Ако се случи да дойдеш с детето/ внучето си и то иска вафла, ще го овикаш и нашляпаш, защото парите не стигат дори за мастика. Ако пък глътката ти се е отворила в деня на вота, ще водиш истински философски дебати с мен в опитите си да ме убедиш, че бирата не е алкохол. Ако си жена и започнеш да повръщаш на входа, картинката ще е още по-грозна. Да, наистина, пиеш според обстоятелствата, а те винаги те принуждават да го правиш.

Не ме разбирайте погрешно, аз също пия алкохол. (Сменя ли бирата с чай, значи е зима.) Приемам за нормално да пиеш, когато имаш повод - независимо добър или лош: спечелил си от тотото, родил ти се е наследник, останал си без работа... Но не приемам за нормално да намираш повод във всичко.

Не ми се ще да соча разни статистики, които ни изкарват алкохолици № 1 в Европа. Достатъчно ми е да си припомня, че сред всичките ми приятели има един-единствен въздържател.

А вие какво мислите - колко пие българинът?

Снежнобяло

2012-01-27T18:36:00.000+02:00

Вятърът флиртуваше с къдриците, подаващи се изпод шала. Снежинки пареха миглите и правеха света още по-бял, преди да се стопят. Почти като на кино. Стоях сред снега и гледах как се отдалечаваш. Трябваше само да извикам и да протегна ръце към теб, за да те спра.

Снимка: Стоян Ненов

Обърна се, погледна ме, усмихна се. Усмихнах се и аз. Последен момент на близост - единственото наше, което някога щяхме да имаме. Утре щеше да е различно, ние щяхме да сме различни. Отново щяхме да сме силни и да прикриваме погледите, да контролираме думите, да избягваме докосванията. Щяхме да се преструваме, че нищо не се е случило и да продължим живота си по старому. Един без друг.

Поколебах се, после тръгнах в противоположната посока. Моят път не водеше към теб.

Отказвам да бъда жертва

2012-01-22T19:05:00.002+02:00

Какво правиш, когато нещо не ти харесва? Когато те плаши, измъчва и потиска? Игнорираш го, премахваш го, забравяш го? Или стискаш зъби, докато нишката на търпението ти не се скъса? Всеки път си казваш, че не издържаш нито минута повече - и всеки път се примиряваш. Писнало ти е, знам - от хората, от съдбата, от държавата. Иде ти да виеш от болка, но единственото, което правиш е да се затвориш още повече в черупката си.

На мен пък ми писна от вечно мрънкащи хорица, обвиняващи за неуспехите си някой друг. Ако си ядосан - покажи го. Ако искаш да те чуят - извикай. Ако не харесваш живота си - промени го.

Фотоизточник

Отказвам да спра да се боря. Ако съм тук, сега и такава, то е защото съм го поискала. Настоящето ми е резултат от (без)действията ми в миналото; бъдещето ми ще бъде подчинено основно на моите желания. Началната и крайната точка може и да са определени, но единствено аз ще начертая траекторията.

Отказвам да се чувствам жалка, защото нямам каквото останалите смятат, че трябва да имам. Можех да изгубя в пъти повече, но предпочетох да запазя себе си. Отказвам да изоставя мечтите си, били те и безсмислени според някой, само защото ще е трудно. Отказвам да се предам и да потъна.

Винаги има път. Трябват ти очи, за да го видиш и воля, за да поемеш по него. Направиш ли го, никога повече няма да бъдеш жертва.

Неприятелско

2012-01-14T13:37:00.001+02:00

фотоизточник

Толкова малък е светът ви, че се страхувате от всичко, което може да срути стените на самоограниченията ви. Толкова беден е светогледът ви, че всичко различно ви плаши. В черупката е най-сигурно. Като коне с капаци сте - напред и само напред, дори и това да не води до никъде. И през ум не ви минава, че понякога да кривнеш встрани е правилната посока. Не искате промени, не искате да се борите, не искате да опитате нещо ново, "защото аз такива неща не правя", "защото това не е за мен" и "ами... не знам, просто не искам." Защо ли? Да ви кажа ли защо? Защото сте мързеливи, твърдоглави, страхливи, едностранчиви и егоистични.

Неочаквано и за самата мен, но нямам нужда от одобрението ви. Ще направя каквото смятам за правилно, въпреки безразличието ви. Уча се да живея сама и за себе си.

Казват, че човек е каквито са приятелите му. Трябва ли да престана да ви смятам за такива, за да не стана като вас?

"Гъз голям си, шефе!"

2012-01-12T20:09:00.002+02:00

Уважаеми ми господин работодателю,

ти наистина си най-големият гъз сред робовладелците, на които съм попадала до сега. За да ти покажа, че не гледам едностранчиво на нещата, нека първо подчертая, че оценявам доверието, което ми оказа. Ти беше единственият, който не изтъкна образованието и семейното ми положение като пречка. Ти беше и единственият, който в щедростта си по отношение на заплащането прескочи психологическата бариера от 300 лв. Благодаря ти!

Благодаря ти, така, както ти нито веднъж не каза добра дума за мен или работата ми. Въпреки че мизерното ти магазинче започна да прави двойно повече оборот, въпреки че ревизиите ми излизаха с по -стотин лева плюс и ти беше адски доволен, въпреки че половината клиенти идваха и заради "симпатичната продавачка" - въпреки всичко това, ти нито веднъж не ме похвали или поощри. Нито веднъж не намери време да поговориш с мен като с човек и не си даде труда да разбереш какво ме интересува, притеснява или затруднява.

Когато съседният магазин беше обран, ти ме посъветва вечер да не оставям много пари в касата, за да мога в случай на обир по-лесно да ги възстановя. Когато вратата на твоят магазин увисна и при всяко отваряне/ затваряне пилеше до скъсване нервите ми, ти ми се развика защото от безхаберие не съм я смазала/ повдигнала. Когато климатикът се повреди, ти заяви, че нямаш пари да го поправиш/ да купиш нов и замина да почиваш на Сейшелите.

За деветте месеца, в които работя за теб, съм имала един почивен ден - 1 януари. Колкото и да се биеш в гърдите, че ми даваш почивен ден, той изобщо не се брои, след като съм длъжна да си го отработя. На практика не мога да си взема и болничен - моля те, само не ми обяснявай, че сецване на кръста или бъбречна криза не са достатъчно основание за искането му. Ти твърдиш също така, че на година ми се полагат 20 дни платен отпуск, в които обаче се включват събота и неделя като неработни. В Кодекса на труда обаче пише друго и не мога да преценя дали си наистина тъп или смяташ мен за тъпа, като заявяваш, че за пръв път чуваш такова нещо и че то не се отнася за теб, защото си частник.

фотоизточник

Не си тъп. Ти си незаинтересован, неадекватен, нагъл и арогантен. Тъпата съм аз, защото работя за такъв като теб. Тъпа, а още и страхлива съм - защото вместо да ти кажа всичко това в лицето (а как искам!), аз го пиша в блога си. На теб ще напиша (надявам се съвсем скоро) друго - молбата си за напускане. Пожелавам ти още много тъпи служители и ти обещавам посещение от Инспекцията по труда.

Интервю с Бог

2012-01-08T13:13:00.000+02:00

Помолих Бог за интервю.
За моя изненада той се съгласи.
- Влез! - каза ми Бог. - Значи ти би искал да вземеш интервю от мен?
- Ако имате време... - казах му аз.
Той се усмихна през брадата си и отвърна:
- Моето време се нарича вечност и е достатъчно за всичко. Какви въпроси искаш да ми зададеш?
- Не и такива, които са Ви непознати. Кое е нещото, което Ви учудва най-много у хората?
- Това, че се отегчават, докато са деца, бързат да пораснат и тогава копнеят да бъдат деца отново. Това че губят здравето си, за да направят пари, и после пропиляват парите си, за да възстановят здравето си. Това, че мислейки тревожно за бъдещето, те забравят настоящето и така живеят нито за настоящето, нито за бъдещето. Това че живеят, сякаш никога няма да умрат и после умират, сякаш никога не са живели...
Ръцете му хванаха моите и така стояхме мълчаливо.
След дълго време го попитах:
- Мога ли да Ви задам още един въпрос?
Отговори ми с усмивка.
- Като наш баща, какво бихте искали да направят Вашите деца през Новата Година?
- Да научат, че не могат да накарат някой да ги обича. Това, което могат да направят, е да се оставят да бъдат обичани.
- Да научат, че трябват години, за да се изгради доверието, и само няколко секунди, за да се разруши.
- Да научат, че най-важното в живота, е не това, което имат, а хората, които имат.
- Да научат, че не е добре да се сравняват с другите. Винаги ще има хора, които са по-добри или по-лоши от тях.
- Да научат, че богат е не този, който има най-много, а този, който се нуждае от най-малко.
- Да научат, че трябва да контролират поведението си, в противен случаи то ще контролира тях.
- Да научат, че само няколко секунди могат да отворят дълбоки рани у хората, които обичат, и че после трябват години, за да ги забравят.
- Да се научат да прощават, като се упражняват за това.
- Да научат, че има хора, които много ги обичат, но не знаят как да показват чувствата си.
- Да научат, че с пари може да се купи всичко, освен щастие.
- Да научат, че дори понякога да се чувстват разстроени, това не им дава право да разстройват и другите.
- Да научат, че големите мечти не изискват големи крила, а меко приземяване.
- Да научат, че истинските приятели са рядкост и ако открият такъв - това е истинско богатство.
- Да научат, че понякога не е достатъчно другите да им простят, а сами трябва да си простят.
- Да се научат, че са господари на това, което запазват в себе си и роби на това, което казват.
- Да се научат, че ще пожънат това, което са посели. Ако са посяли слухове - ще се оплетат в интриги, ако посеят любов - ще бъдат щастливи.
- Да се научат, че истинското щастие не се състои в това да постигнат целите си, а да се задоволят с това, което вече са постигнали и в момента постигат.
- Да се научат, че да бъдеш щастлив е решение. Те решават да са щастливи с това, което имат и което са, или умират от завист и ревност, заради това, което нямат.
- Да се научат, че двама души могат да гледат едно и също нещо и да виждат съвсем различни неща.
- Да научат, че тези, които са честни пред себе си, без да отчитат последиците, постигат много в живота.
- Да научат, че дори и да си мислят, че няма какво да дадат, когато техен приятел плаче, те могат да намерят сила да успокоят болката.
- Да научат, че опитвайки се да се вкопчат в тези, които обичат, много бързо ги отблъскват. Оставяйки им свобода, те ще останат заедно завинаги.

Замислих се. Бог потъна в мълчание...

Снимка: личен архив

Забележка: Текстът не е мой, взех го от тук. Ако авторът му има нещо против публикацията и/ или държи да бъде изрично посочен, нека се свърже с мен.

Желания и пожелания

2011-12-26T21:23:00.000+02:00

Миналата година по това време си пожелах една по-различна 2011 и днес, препрочитайки поста си, открих, че съм получила всичко, което съм поискала. :) Беше добра година, спокойна, балансирана, дори на моменти леко скучна, изпълнена с много усмивки и дребни поводи за радост: най-накрая си направих татуировка, видях любимата си група, спрях цигарите.

Пътувах много - този път към себе си, колкото и тривиално да звучи. Установих, че пораствам не само на години. Открих, че да обичам ме прави по-щастлива от всичко друго, което съм изпитвала до сега. Опитах се да живея така, че да не съжалявам.

Какво искам? Да намеря хармонията в себе си и да я задържа. Да се науча да бъда по-отстъпчива, търпелива и толерантна. Да продължа да се усмихвам и да не се поддавам лесно на злобата и агресията.

На всички, които четете Abysmo пожелавам много късмет, любов, щастие и красота в живота ви! :)

P. S.: И една празнична песничка, която открих наскоро - за настроение :)

(Анти)Коледно

2011-12-17T15:08:00.001+02:00

Гледах разсеяно през прозореца, дори не бях наистина ядосана - след 14 часа работа на крак нямах сили отново да водя спор доколко здравословно е да шофираш пиян. Той дойде да ме вземе след работа, забавихме се, докато напазаруваме - и заседнахме в трафика. Щяхме да сме много по-подвижни, ако бяхме с мотора и се провирахме покрай колите по булеварда, но нямаше да има къде да сложим покупките.

Мислех си колко по-различно е - бях на юг, нямаше сняг, в квартирата не беше украсено, дори подаръци не си бяхме купили. Тепърва щяхме да се приберем и да приготвим набързо нещичко за хапване. Нямах настроение да празнувам и въпреки това щях да се опитам да се усмихвам и да бъда добра. Беше Бъдни вечер.

Обърнах се рязко - колата се закова на място, чу се звук на счупено стъкло, заваляха псувни на гръцки. Излязохме. След час и нещо обяснения, разправии и молби се споразумяхме да платим щетите, но да не се вика полиция. Олекнахме с близо 300 евро, добре че предния ден бяха дали коледните премии. Все си мисля, че се отървахме леко, имайки предвид, че виновният за катастрофата беше пил. Даже "Весела Коледа!" ни пожелаха хората.

*

Тръшнах се на канапето и запалих цигара. След нея още една, ако имаше повече в кутията ми сигурно щях да ги запаля всичките накуп. После просто затворих очи. Исках да викам, исках да плача, исках да се събудя. Мълчах, с усилие на волята мълчах. В това усилие се побра цялата доброта, на която бях способна.

- Отивам за цигари. - каза той. - Искаш ли нещо?
Поклатих глава. Знаех, че щеше да се забави - не беше първият път, когато изчезваше, щом сгафи. Ехидно си помислих, че следващият път, когато някой изчезне, това няма да е той. Трябваше да се стегна и да приготвя вечерята. Ако не за двамата, то поне за себе си.

*

фотоизточник

Беше преди две години. Тази година също нямам кой-знае-какво настроение. Но украсих, купих подаръци и с нетърпение чакам снега. Ще продължавам да се усмихвам и ще се опитам да бъда по-добра. И никога повече няма да посрещна Коледа сама.

Ходене по интернет мъките: Vivacom, умри!

2011-12-14T20:40:00.001+02:00

Връзката ни с Vivacom датира твърде отдавна - от времето, когато компанията все още се именуваше БТК, а Супер Любо беше млад и готин :D Запленена от чара му, реших, че трябва да ползвам именно този интернет. Енусиазирано нахълтах в офиса на БТК, където нацелих един доста нелюбезен служител - същински Лърч от семейство Адамс. На въпроса ми какво по-конкретно включва договорът, господинът ми заяви да вляза в интернет и да прочета. Хартиено копие на бланката за договор нямаше - явно някой беше пропуснал вероятността клиентът да няма достъп до нет, поради което да иска да си прекара такъв. На магия сключихме договор за две години, през което време аз нямах право да се отказвам от ползването на услугуте им. В противен случай се задължавах да платя сумата за остатъка от предвидения в договора срок. За сметка на това, БТК три пъти промениха срока на договора, без да сметнат за необходимо да ме уведомят. В един момент се оказа, че когато и да поискам да прекратя проклетия договор (след изтичането на въпросните две години), все не е възможно. Накрая ми писна и реших да си направя експеримент - тримата в семейството ходихме в три поредни дни да питаме кога най-рано мога да се откажа от услугите им. И тримата получихме различни отговори.

фотоизточник

Защо, обаче, толкова исках да се отърва от Vivacom? Причини, колкото щеш:

- Нулево внимание и техническа подръжка. Сама трябваше да си инсталирам каквото там с един пакет, на който по погрешка беше изрисуван показалец вместо среден пръст. Пакетът включваше разни джаджи, диск, модем и телефонен кабел, недостатъчен дори да се обеси човек на него.

- Модемът от въпросния инсталационен пакет се прецака месец и половина по-късно. На БТК-товците им отне два дни да установят, че това е проблем и още ден да ми дадат нов модем, който си платих. Сега стои в единия ъгъл на стаята и негласно ме приканва да го хвърля през прозореца. Ако не това, ще го полея с керосин и ще го изгоря ритуално (devil).

- Скоростта на нета се движеше сякаш бележи ЕКГ, но никога не достигна обещаната.

- В началото на тази година нетът умря. Първоначално реших, че е заради падналия сняг и виелиците. Почти седмица по-късно, обаче, виелиците престанаха, снегът се стопи и изгря слънце. Нетът ми така и не се съживи. Ходих да се оплаквам в офиса, където ми обясниха да набера 123, ако имам проблем. Когато възразих, че ако набера 123 от мобилния си, ще се свържа с отдел обслужване клиенти на Глобул, ме гледаха тъпо - не знаеха на какъв номер трябва да се обадя. След като най-накрая разбрах какъв е номерът и се свързах, ми заобясняваха, че отнема 15 минути да се зареди една страница, защото не са ми изчистени бисквитките...

Преди седмица окончателно се споразумяхме за 10-ти декември като дата на прекратяване на договора. Днес, обаче, е 7-ми и цял ден нямам нет, защото тарикатите са го отрязали три дни по-рано. От офиса им ми заявиха, че проблемът не е от тяхна страна - най-вероятно нещо по настройките ми се било прецакало. Да тръгна ли да правя скандали и да се разправям, щом се циганеят на дребно? (Или и тях да полея с керосин?) Халал да са им тези дни, които аз ще прекарам без интернет, но които, сигурна съм, после ще ми бъдат таксувани.

Надявам се с новия ми доставчик да се разбираме значително по-добре. Vivacom - на кладата!

Странно

2011-12-02T22:03:00.000+02:00

Да, странно е как един поглед, една усмивка, едно докосване могат да ти дадат криле, а една дума може да ги среже така, че върховете на перата да се забият чак до сърцето. Твърде тривиално!

И това ще отмине. Раната ще зарастне, болката ще претръпне. Ще си остана ангел, макар и черен :)

фотоизточник

Трябва да започна да се влюбвам с разума си.

Whatever That Hurts

2011-11-30T20:35:00.000+02:00

снимка: Cédric Sueur

Кръстницата ми умря, съседката се омъжи, а братовчедка ми роди. Кръговрат. Не бях/ съм близка с нито една от трите, за да тъжа/ се зарадвам истински. Не съм безчувствена, просто не изпитах никаква емоция, когато разбрах - малко в стил "Чужденецът". Единственото, което си помислих е, че животът на всички се развива нанякъде, само аз стоя на кръстопътя си. Продължавам да не знам накъде да поема, продължавам да не знам какво искам. Продължавам да мисля, че нещата трябва да се променят - и продължавам да не правя нищо. Не, не ме е страх - просто наистина ми е все едно...

(Заглавието е заради тази песен на Tiamat, която слушам в момента.)

Каталог на безобразията

2011-11-15T19:28:00.004+02:00

фотоизточник

Нито е петък, нито е 13-ти. Ама все едно, че е. Аз не съм търпелив човек. Паля от нищото, понякога за изключително дребни неща. (Скорпионче, какво да се прави? :) ) Може би заради това има дни, в които ми се струва, че всички малоумници са се наговорили да ме споходят. Днес беше изключително такъв ден. Примери да искате?

1. Клентка си купува цигари. Иска запалка, но "ау, вашите са много скъпи!" (= 0,60 лв) Кибрит няма, защото продавачката (= моя милост) нещо е изрусяла и не е имала просветление свисше колко пачки кибрит ще благоволи да изкупи народът. (Боже, колко смислена работа имам!) Предлагам й (на клиентката) да вземе една запалка, да си запали отвън цигара и после да ми върне запалката. Тя се разтапя от благодарност, излиза, пали, усмихва ми се през витрината, след което се фръцва и ми отнася запалката. Баси!

2. Колега-дебил се пробва да ме сваля по най-идиотския начин - иска ми телефона чрез посредник. Решавам да се изгавря и да му откажа по същия този тъп начин. Не че се вземам за кой-знае-какво, но поне вкуса и предпочитанията си знам - той не е от типа мъже, с които бих водила интересен (за мен) разговор и/или бих правила секс. Най-малко пък е от типа мъже, които бих уважавала. Колегата обаче явно възприе историята много на чест, защото демонстративно ме подминава, ако ме срещне на улицата и отказва да ми говори. Последно нацелих него, когато звънях в склада да давам поръчка - затвори ми телефона директно. Колко зряло и професионално!

3. Записвам си час за козметик. Цената за услугата е поне два (ако не и повече) пъти по-висока от тази, която съм склонна да платя. Часът също не ме удовлетворява - когато на мен ми е удобно, козметичката е заета. В крайна сметка, се уговаряме ако си променя решението, да й се обадя. По пътя, съвсем близо до вкъщи, се отбивам в още един салон, където и цената и времето ме устройват. Обаждам се на дамата от първия салон и й обяснявам, че се отказвам. В отговор тя почти ми излайва "Ходи, където искаш, ма! Като не ти разбира главата!" Евалла за отношението, мацка, определено горещо ще те препоръчам!

Да продължавам ли? На всичкото отгоре на работа вече сме с човек по-малко и аз отпуска няма да видя. И пак съм с ларингит, а всичките баби в магазина тези дни сякаш напук са оглушели!!!

Логика с ритници

2011-11-13T19:12:00.001+02:00

Пребиха сина на колежката ми.

Той твърди, че е обикновена детска агресия - скарали се били, защото отказал да се обадят от мобилния му телефон. Заради което петима други го наритали здравата навсякъде.

фотоизточник

Тя твърди, че не е изненадана - едно от момчетата било израстнало без родители, което го било превърнало в "бандюга". От малък си бил такъв, нямало да се промени - нямало и да го накажат някак. Все пак подаде жалба в полицията след три дни чудене, маене и моткане.

Аз твърдя, че това не е нормално. И че нищо от гореспоменатите не може да бъде нито оправдание, нито обяснение, нито първопричина. Но гледам да си трая, защото винаги е по-лесно да философстваш на нечий чужд гръб.

Криворазбрано

2011-11-09T10:29:00.001+02:00

фотоизточник

Влиза днес едно хлапе в магазина с гръм и трясък:
- Durex колко струват?
- 3.30.
- Ууу, че скъпо! Едната бройка ли е толкова?
- Не, цялата опаковка. Вътре са три.
- Ама аз искам само една.
- Съжалявам, не мога да ги разопаковам.
- А колежката ти как ми даде?
- Купи си на бройка, но не са Durex.
- Не, не, те траят по-дълго. Сега какво да си сложа в mp3-ката?
- Каква mp3-ка??? Нали презервативи искаш?
- Какви презервативи? Батерии искам!
- ... Оф, Duracell ли?
- Да, бе, от онези малките, кръглите.

Кой е крив в цялата история? :D

Кеф, кеф, кеф!

2011-11-02T19:58:00.000+02:00

Направих си татус на рамото и съм толкова доволна, че вече втори ден не спирам да подскачам от радост.

Снимка: личен архив

Надписът е на синдарин и значи "Любовта ще те намери навсякъде". Защото имам навика твърде често да губя или гоня хората, които обичам.

Дай на децата, ма!

2011-10-17T20:08:00.001+03:00

фотоизточник

- Ей туй уиски ми дай!

На тезгяха пред мен се тряска еднолитрова бутилка Black Ram. Поглеждам изпод очилата (съвсем по даскалски!) въпросния клиент. Ултимативния тон ми държи диване на видима възраст 15-16 години. Явно банкнотата от 20 лв, която размахва, го кара да се чувства мъж. До него, сигурно за самочувствие и компания, се ежи още едно, което дъвчи насреща ми с отворена уста и се подхилква ехидно. Вдигам вежди въпросително.

- Уискито, ма! - побутва ми бутилката първото диване.

Решавам да се заям. Обръщението "ма" по никакъв начин не ме прави сговорчива.

- Лична карта?

- Ъъъ... За к'во ти е?!

- За да видя дали имаш 18 години. По закон нямам право да продавам алкохол и цигари на лица под тази възраст. Виж лепенката. - посочвам нагоре, където се мъдри знакът "Ние не продаваме алкохол и цигари на лица под 18 години. Това е законът!!!"

Другото хлапе явно усеща, че пиянските планове за вечерта не отиват на добре и се намесва:

- Той няма 18, аз имам... ама си забравих личната карта в колата.

- Хубаво. Когато ми я донесеш и видя, че си на 18 и нагоре, тогава ще ти дам уискито.
- 'Айде дай на децата к'вото искат, не се прай се'а! - обажда се следващият на опашката alcohol friendly клиент, явно загубил търпение от малката ни разправия.

- Не, казах. За теб какво ще бъде?

- Що се инатиш се'a? Дай на децата да пийнат!

- Кажи ТИ какво искаш?

- Ей таз' бутилка уиски искам тогаз! - и дръпва 20-те лева от ръката на диването - К'во ще направиш се'а, госпойце Вижте-ме-коя-съм?!?

И наистина, какво направи "госпойцата", мислите? Взе му парите, върна му рестото, даде му уискито и гледа като тресната с мокър парцал как тримата си разменяха съзаклятнически намигания. На изпроводяк менторът даже потупа едното диване дружески по рамото.

Така е, героите трябва да се поддържат взаимно.

Crying

2011-10-07T23:58:00.001+03:00

Поредната ми паразитна доза музика. Оригиналът е на Рой Орбисън и е от 1961 г.

Един малко по-весел вариант, въпреки, че "весел" надали е точната дума за песен с подобен текст.

И накрая - личният ми фаворит: испанската версия на Ребека Дел Рио, която ме впечатли още, когато за пръв път гледах Mullholand Drive.

No hay banda ;)

Наръчник за идиоти: как да се държим в хранителен магазин

2011-09-20T00:22:00.006+03:00

Случвало ли ти се е да влезеш в магазин, а продавачката да е по-навъсена и от буреносен облак? Обзалагам се, че да. Случвало се е и на мен - дразнещо е, признавам. Ето малко вътрешна информация какво трябва и какво не трябва да правиш, за да избегнеш бедствието.

1. Имай търпение да изчакаш реда си. Не ми цъкай драматично с език; не барабани по тезгяха; не размахвай ентусиазирано 20-левова банкнота с викове "Маце, маце, дай само един пакет семки, че бързам!" Заедно с теб само за семки/ цигари/ хляб чакат поне още трима, които дружно ще извият глас в момента, в който ти бъде върнато рестото. Не съм робот.

2. Реши какво точно искаш преди да дойде твоят ред. Да се налага да те чакат, докато половината ти сметка вече е маркирана, а ти искаш "нещо сладичко, но не знам точно какво" няма да се хареса нито на мен, нито на останалите клиенти. Не разполагаме с безкрайно време и търпение.

3. Не наглей. При положение, че ме виждаш за пръв път в живота си, не искай "едни цигари от моите" - не съм екстрасенс. Дори и да си ме виждал повече от веднъж - все тая. Нима си мислиш, че само ти влизаш да си купиш цигари и че трябва да помня с какво точно се тровиш, след като ти не си правиш труда да запомниш името ми?

4. Научи се да се изразяваш. Кратко, точно и ясно.

- Едно мляко.

- Кисело или прясно?

- Е, кисело, де.

- Какво?

- Ми не знам... какво имаш?

- Рафтис, Каракачанка, Сердика, На баба...

- Няма значение, каквото хванеш...

- Заповядай, 90 стотинки.

- А, т'ва е много скъпо, друго ми дай!

- Какво да бъде?

- Няма значение, давай нещо там...

Ето точно в този момент искам да скоча и да ти прегриза гърлото.

5. Постарай се да си максимално бърз. Никой няма да те чака да се натуткаш и да прибереш покупките си, когато след теб на опашката има десет човека. Ако сметката ти вече е приключена, не започвай тепърва да се оглеждаш за "едни такива бисквитки, кръглички, забравих как се казваха..."

фотоизточник

6. Не бъди услужлив нахалост. Ако не си сигурен, че имаш 20 стотинки, не питай автоматично "20 да ти дам ли?" Ако вече съм ти намерила рестото, не предлагай да дадеш 20-те стотинки, "'щото само железа има из джоба ми, да се изчистя малко". И в двата случая бавиш и изнервяш.

7. Имай идея къде отиваш. Ако имаш проблеми със зрението, носи си очила. На всяка бройка има цена за твоя информация и защото аз все пак съм човек, а не машина. Не съм длъжна да помня и да ти декламирам цената на всяка стока, защото ти не виждаш. Ако не искаш да плащаш за торбичка, носи си. Ако нямаш пари в себе си - не идвай. На версия даже и усмивки не давам.

8. Поддържай елементарна хигиена. Не, сериозно! Ако за теб е обичайно да вониш на пот/ чесън/ джибри, другите ги отвращава, повярвай!

9. Мисли. Според теб логично ли е в хранителен магазин да се продават търнокопи, отрова за мишки или плетени терлици?

10. Не бъди темерут. Поздрави, когато влизаш. Дори не е необходимо да си отваряш устата, за да отговориш на поздрава - кимни, умихни се, реагирай някак. Защо си мислиш, че ще ти кажа коя е най-евтината бира, след като си играеш на ходещ пън?

11. Дръж се нормално. Това изключва: влизане с домашен любимец в магазина, независимо дали е куче, пор или кенгуру; вдигане на скандали, защото са ти спрени 3 ст за торбичка; мърморене, че "в днешно време всичките стоки са боклуци"; пердашене на детето пред касата и погледите на всички.

12. Има разлика между магазин за хранителни стоки и селска кръчма. Пияни, фъфлещи, плюещи и повръщащи клиенти автоматично биват вписани в графата "силно несимпатични". Ако си мислиш, че съм длъжна винаги да ти се усмихвам, дори и когато си загубил равновесие върху таблата ми с еклери, накарай жена си вкъщи да ти се усмихва винаги. Можа да се довлачиш до тук, а да отидеш до хладилника на Каменица не можеш? Ако искаш да се наливаш с алкохол и да ти сервират, иди на заведение. Слабо ме вълнува, че си на 63 години/ бири.

13. Ако все пак продавачката върло те издразни, опитай се да си спомниш, че ти сигурно си 100-тният клиент, на чиито претенции се опитва да угоди тя днес. Докато тя надали е 100-тната продавачка, която те изнервя за деня. Имай милост!

Почистване

2011-08-27T14:33:00.000+03:00

Защо хората, особено най-близките ти, са така драстично нетактични? Не възнамерявам през единствения си почивен ден (който утре ще "заплатя" с 15-часов работен) да ходя да варя буркани; да слушам, че трябва да се върна в Кипър (за мое добро!) или да гледам розови понита по Disney Channel. Изгоних всички.

Строих два реда кашони и започнах да хвърлям. Всякакви малки, сладки, захаросани джиджафки, джунджурии и джаджи, събирани през годините от сантименталната ми плюшкиновска страна (колкото и рядко да взема превес тя) полетяха. Изхвърлих половината къща.

Нямам нужда от изхабени спомени. Всичко необходимо нося в сърцето и паметта си. Жалко, че там не мога да почистя избирателно.

Августовско

2011-08-19T00:35:00.001+03:00

Искам да скитам сама по тъмните улички на града - там, където отекват единствено стъпките ми и където мога да чуя мислите си. А се прибрах. Искам да викам срещу вятъра, а давя агресията си в сълзи. Искам да проклинам - а се самосъжалявам.

"Няма нищо по-трагично в живота от пълната невъзможност да промениш това, което вече си направил", казва Петя. А нима невъзможността да промениш онова, което не си направил, е по-малко трагична?

фотоизточник

Срещнах погледа ти и видях в него как двамата седим на някое тихо, слънчево място и пием кафе. Как вървим боси по пясъка. Как тичаме из макови полета. И нямаше нужда от думи, въпроси и съмнения. Можеше да бъдеш любовта на живота ми. Тръгна си толкова бързо, колкото и дойде - момчето с топлата усмивка и татуировките. А дори не знам името ти.

Не направих нищо, за да те спра. Мислех си, че имаме цялото време на света. Можех ли да знам, че пътищата ни се пресичат за толкова кратко? Можех ли да поема в твоята посока, без да съм сигурна, че тя е и моя? Можеш ли да ме изчакаш? Можеш ли да се върнеш назад?

Понякога си мисля, че съдбата ми е да съм сама. После си казвам, че съдбата ми ще бъде такава, каквато сама поискам. Омръзна ми да оправдавам хорските очаквания за това колко силна мога да бъда - подобна сила има нужда от причина. Иначе губиш посоката и забравяш защо вървиш срещу течението.

"И без тебе мога. Само че искам с теб."

Разговор

2011-08-07T19:30:00.002+03:00

фотоизточник

Докато сурнем кашони, подписваме документи, броим пари - разменяме по някоя друга дума:

Той: Какво ти е? Защо вървиш така?

Аз: Боли ме гърбът.

Той: Много работа ли имахте днес? Сигурно цял ден пак не сме се спрели :)

Аз: Секнах си кръста онзи ден и още ме боли.

Той: Отиди на лекар. Ще ти дадат болничен.

Аз: Няма кой да работи на мое място.

Той: Все ще намерят някой.

Аз: Не, наистина няма кой. Колежката ми трябва да работи по цял ден.

Той: И заради това ти ще търпиш докато ти мине?

Аз: Свикнала съм.

Той: Ти си такова инато магаре! Спри да се правиш на герой и иди на лекар!

Аз се държах като дебил. Май вече ми е навик.

Той ми вдигна нервите до небето, че и два метра отгоре. Почти непознат, който си позволи да ме критикува директно в лицето.

Когато се успокоих, установих, че е прав. Наистина няма нужда от излишен героизъм. Не знам какво и на кого се опитвам да докажа, но трябва да престана.

Възрастови промени

2011-08-03T11:03:00.001+03:00

Когато бях малка, винаги ми беше странно как майка ми ставаше в ранни зори да ми направи закуска. От една страна, бях доволна, че някой се грижи за мен. Но, от друга, не можех да си обясня защо човек ще поиска да прави баница вместо да поспи до по-късно. Когато поотрастнах, започнах да я увещавам, че това не е необходимо - можех да закусвам и сандвичи, все пак. Даже имаше период, в който се шегувах, че е караконджул и настоявах да не си прави труда.

фотоизточник

Какво, мислите, направих днес? Станах в 6:30, за да изпържа питки на Хрисима. Ей така, от нищото. Само за да видя доволната й усмивка, докато настървено дъвче.

Май порастнах, а? :)

Минало и бъдеще

2011-07-28T18:46:00.000+03:00

Видях себе си в миналото - дребно, но нахакано хлапе с очила. На въпроса на баба си "Какво ще кажеш на какичката?" (трябваше да е поздрав за добро утро), то отговори: "Дай кроасан!" :)

Видях и себе си в бъдещето - дама на средна възраст, която учудено погледна току-що влязлото в магазина и поздравило я момиче. Любезна, но не лицемерна. Изморена и удавена в рутина. Механично усмихната.

фотоизточник: bgminds.com

Миналото е зад гърба ми - дори и да искам, не мога да го променя. Бъдещето е пред мен - мога, но не съм сигурна, че искам да го променя. Трябва ли отново да се втурна да гоня една почти мъртва мечта? Трябва ли да се върна при онова, от което до сега бягах?

"На 30 човек трябва да познава себе си като дланта си, да знае точния брой на недостатъците и преимуществата си, да знае колко далеч може да отиде, да предусеща провалите си - да бъде какъвто е. И, преди всичко, да приема тези неща."

Малко ми остава до кръглата година. Явно е време за промяна.

Лингвистични наблюдения

2011-07-22T23:56:00.000+03:00

фотоизточник

- Маце, ти май не от тука. От 'де си?

Преглъщам презрителния си поглед спрямо дядката, позволяващ си да ми говори на "маце". Решавам да му отговоря на екзистенциалните питания и да го разкарам за единица време.

- От тук съм си.

Обаче на него му се дълбае:

- Е, как от тука? 'Де си родена?

- Тук.

- Тука? В Добрич?

- Да.

- Лъжеш ме нещо.

- Не те лъжа. В Добрич съм родена.

- Не, не! Не си тукашна ти. ("Бе и аз мисля, че ти си марсианец, ама не те занимавам с прозренията си!")

Писва ми на метлата. Доброволно явно няма да се разкара.

- Защо така мислиш?

- Ми много странно говориш, бе, маце. ("Ако пък знаеш какви мисли ми се въртят в момента за теб, говорът ми ще ти се види най-невинното нещо на света.")

- Странно? Как по-точно?

- Като някой, който не е тукашен.

- Какво искаш да кажеш?

- Ми нали всеки ден те наблюдавам ("Така ли, дърт воайор такъв?!?")! Казваш "защо", "защото", "ще ти дам", целите думи казваш. Тука не говорим тъй - казваме "'що", "'щото", "щ'и съ обадйъ". Ей тъй трябва да говориш, не се превземай, малко по-естествена бъди!

Добре, бе, щ'и *** *******!!!

Каварна рок фест 2011, ден втори: Moonspell

2011-07-20T13:36:00.005+03:00

Обещах да опиша впечатленията си от тазгодишния рок фест в Каварна. Присъствах само на втория ден, защото "работодателите са робовладелци" (както се изрази една приятелка), като основната причина да отида бяха любимите ми Moonspell. Те първоначално бяха обявени за третия ден, неделя. След пускането в продажба на еднодневните билети и прехвърлянето на концерта им ден по-рано, се оказах с два еднодневни билета за дата, на която не искам да присъствам. Шапка свалям на организаторите - нямаше абсолютно никакъв проблем със смяната на билетите на място.

Цялата одисея стартира два месеца по-рано, когато моя милост разбра, че Moonspell, Paradise Lost, Tiamat, Katatonia и куп други, по-слабо вълнуващи ме групи, ще свирят в Каварна. Започна се врънкане и увещаване на всичките ми неметъл слушащи приятели (всъщност, всичките ми приятели) с цел сдобиване на компания за концертите. От цялата глутница, накрая Диди се смили над мен - 'щото ме обича! (и 'щото обещах да ходя на Godsmack). Цял месец й промивах мозъка с Moonspell, които тя ловко пропускаше покрай ушите си, дарявайки песните с по един мижав like във ФБ. С наближаването на феста, обаче, започна да се ентусиазира и да ми крещи по телефона "Moonspell ruuuuullllzzzz!" :D Диди беша наистина достоен фен (профан, ама фен!) и супер приятна компания, за което имам да я черпя бира доживот :)

Покрай общия ни ентусиазъм, се навъди още народ, който изяви желание да дойде с нас в Каварна, но не толкова заради феста, а за да се види с приятели. Ето как в един момент се оказахме пет мацки и един спящ бебок, шматкащи се безидейно из жегавата Каварна. В последствие три от нас (и бебо) седяха на капанчетата пред стадиона, пиха бира и ядоха маскирано като кебапчета кучешко. Бебо спа невъзмутимо, без да се трогва от дънданията на 200 м от него. За награда се сдоби с боди на AC/DC :)

фотоизточник

Програмата за събота, 16 юли:

18:00 - Sylosis
19:00 - Tiamat
20:30 - Moonspell
22:15 - Opeth

Нека кажа, ако съм пропуснала, че това е първият концерт/ фест, който посещавам. До сега или не съм имала реална възможност или не съм имала наистина желание да отида. Това, предполагам, обяснява (но надали извинява) странното ми поведение, нехомогенна смесица от див ентусиазъм и неподправен дебилизъм. Последното се изразява в липсата на желание да ходя по signing sessions; да се тъпча, газя и блъскам пред сцената; в слушането на Sylosis и половината Tiamat отвън; в демонстративното пропускането на Opeth. И в непрестанното мърморене, че на Moonspell се продават един модел тениски - този с обложката на The Antidote, които аз не харесвам. Като минус мога да посоча и липсата на официален мърчандайз именно на Moonspell. След три часа мърморене, на Диди явно й писна и жертвоготовно обеща да ми направи каквито (и колкото!) искам тениски :D (Диди, нали знаеш, че съм особено паметлива? :) )

Към средата на Tiamat-ското изпълнение най-после се надигнахме и се запътихме към входа на стадиона. Диди се беше барнала със зелен потник с пайети (!!!) (за да не я загубя в тълпата по нейни думи), та охраната се стресна и я пусна веднага. Аз, нали съм дете-идиотче, се поспрях на входа, докато ми проблесна, че жените не ги претърсват :D

Ширват се стадиона и тълпата пред нас, а на моето лице се лепва усмивка, която и след края на концерта не можах да усмиря. Типично за мен - "или зъбите или очите се виждат" :D Един младеж блъска Диди, обръща се и се извинява. Прекалено цивилизовано за моите очаквания ("Там ще те смажат и пребият, бе!") Диди ми се подхилква, докато шляпа доволен и бос по тревата. Почвам да проклинам простотията си - жега ми е с маратонки и дънки, въпреки че минава 19:30.

Пием бира (колко пъти споменах думата "бира" в този пост?) и пеем с Tiamat, доколкото знаем текстовете им. Ама май повече пием :) Обясняваме (ние, Любезни!) на Диди, че ей онзи пич с дългата коса и червения панталон е Фернандо от Moonspell. Диди се лигави и пърха с мигли: "Хубав ли е?" :D

Най-накрая дочакваме Moonspell. Ако преди концерта имах съмнения дали трябва да съм там изобщо, те се изпариха в момента, в който чух началните ноти на In memoriam. "Ако слушаш музиката, защото тя е в сърцето ти - това е религия; ако слушаш музиката поради каквато и да била друга причина - това е позьорство." Не знам кой е казал тези думи, но си ги припомних, когато осъзнах, че съм там, където трябва и това се случва, защото така съм поискала.

Moonspell бяха невероятни. Основната част от вниманието се падна, разбира се, върху Фернандо, който показа колко добър фронтмен е. Хареса ми, че поддържа контакт с публиката - не спря да ни говори по време на целия концерт: след всяка песен ни благодареше; обясняваше, че са за втори път в България; че са изключително доволни да свирят на този фест с групи като Tiamat и Opeth; че със сигурност ще дойдат пак... все неща, които знехме или искахме да чуем :)

Edit this setlist | More Moonspell setlists

Доволна съм от сетлиста, ако и да ме изненада. Wolfheart и Irreligious са сред любимите ми албуми, но ми се искаше да чуя Abysmo, Capricorn at Her Feet, Shadow Sun. Диди постоянно повтаряше, че иска "онази, средновековната" (= Ataegina), а аз тайно се надявах да изсвирят Ruin & Misery - макар и да знаех, че шансът е никакъв. Което не ми попречи да грача на всяка песен, чак се притесних по едно време, че ще съм прегракнала на следващия ден. :)

Беше вечер-мечта. Мога само да се надявам да се повтори някога. :)

Моя милост и Диди: бира, хубава музика и добри прители :)

Tiamat

Кранът за бънджи скокове

Диди е фен ;)

Аз не чак толкова :D

Moonspell

След концерта: народът е гладен...

... но доволен :)

Снимки: личен архив

Позиция

2011-06-22T23:42:00.003+03:00

Аз, ако още не знаете, съм изключително конфликтна личност. Викам, тропам, блъскам и гледам злобно. Агресор и половина. Не се съобразявам с останалите и правя каквото си искам. Егоист от класа. Не позволявам на никой да ми се бърка, да ме убеждава или разубеждава. Инат до безобразие. Темерут, който не оценява усилията на най-близките си за неговото добруване.

фотоизточник

Не мога да разбера какво е това желание да дирижират живота ми. Мой си е - ще стане каквото аз искам, реша и направя от него. Не знам защо е това вечно човъркане - ако не искам нещо да се знае, то няма да бъде научено. "Аз" е основният репер в моя живот. Егоцентрично ли ви се струва?

Започва сериозно да ми писва. След което обикновено разгръщам конфликтния си потенциал напълно.

Under the Moonspell

2011-06-10T11:44:00.001+03:00

На леко наивното "Любима група?" винаги отговарям без колебания Moonspell. Всъщност, отговарям така от 1998 г. насам, когато открих и се влюбих в Sin/ Pecado. Един недооценен албум, жестоко низвергнат и плют до безобразие, наричан дори "досаден поп". Не че нямам и други музикални любици, но Moonspell ми пасват във всяко настроение - когато съм гневна, когато съм усмихната, когато съм тъжна. Харесва ми, че всички от групата са земни хора, които не се вживяват прекалено в цялата блек/ готик/ дарк митология. Поведение в стил Дани Филт ("Дяволът във Ватикана" + бръсначите вкъщи не се използват съвсем по предназначение) би могло само да ме отблъсне. Да, музиката определено е мрачна - и все пак, всички сме хора.

Снимка: личен архив

Заради преселенията ми през последните години, изтървах три концерта (Букурещ, Солун, София) и почти бях отписала възможността да видя Moonspell на живо. Тази година ще са на 50-тина километра от мен - просто няма начин да не съм там :)

I still celebrate under a Full Moon Madness...

P. S.: И, да - Фернандо е секси, дори когато е кофти гримиран :)

(Псевдо)Романтично

2011-06-08T00:14:00.000+03:00

Спокоен слънчев неделен следобяд. Седим, пием бира и се хилим за глупости. Телефонът ми звъни - канят ме на сватба. Дамската ми компания изпада в див възторг. Започва се разправянето на истории - кой на кого как предложил.

Венци (примерно) пуснал пръстен в чашата с червено вино на Яна. Романтика.

Пешо (пак примерно) завлякъл Миша посред нощите на буна до морето. Трябвало "да свършат нещо и да изчакат някой". Зъзнали три часа, докато не станало ясно, че чакат изгрева. Пешо паднал на колене. Романтика и половина.

Откакто не се трогнах от драмата на Леонардо в "Титаник" и озаптих сълзелеенето, подозирам, че съм силно антиромантична. Аз съм от онази странна порода жени, които не се разтапят при получаването на букет рози и големи плюшени сърца.

фотоизточник

Какво е романтично тогава според представите и действията ми?

Романтично е да пропътуваш България по диагонал, за да видиш някого за по-малко от половин ден.

Романтично е да пишеш писма в продължение на години.

Романтично е да прекараш бала си като среднощен пикник - ти, той, бутилка вино/ бира и звездите.

Романтично е след 15-часов работен ден да вървиш по пустите улици на града и да се усмихваш, защото мислиш за някого.

Любовта ме прави дете - наивна, усмихната, добра.

Филмово 30-в-1

2011-05-24T12:36:00.002+03:00

Докато чаках Янина да завърши 30-дневното си всевъзможно предизвикателство, за да мога да 'крадна филмовия списък, от Framespotting предложиха симпатичен такъв. Та, ето моя вариант на листата:

1. Филм от детството ти - "Синьо лято". Тайфата от квартала си бяхме разпределили ролите; аз, естествено, бях Деси(та). Честно казано, не помня много от сериала, но и до днес се усмихвам, когато чуя песничката.

фотоизточник

2. Най-любим филм - на въпросите с "най-любим" смятам да наглея и да изреждам поне по три. "Лабиринтът на фавна", "Американска история X", "Догвил".

3. Филм, който те е разплакал - "Последният самурай". Смахната работа: седим, гледаме "Титаник", народът реве, та се къса, а аз си мисля колко ми противее Леонардо и как съм коравосърдечна. Трогвам се като гледам мърляв ветеран-пияница да преоткрива собственото си достойнство в чуждата култура и начин на живот ==> Ха, де!

4. Най-смешния филм, който си гледал - ъъъ... "Ледена епоха"?!? Аз съм полусухар-сноб, щом не се сещам да съм гледала нещо по-смешно.

5. Най-страшния филм, който си гледал - "Екзорсистът"!!! Бях на 13 и се фуках на брат ми (който държеше видеотека по това време), че онзи филм със злобно ухилената кукла, държаща нож, изобщо не е страшен. За наказание/ назидание/ за да ме пробва доколко съм психопат(ка), същата вечер той ми пусна "Екзорсистът". Посрах се от страх. От тогава не съм го гледала.

6. Любим рисуван филм - безапелационно "Том и Джери"! Сериите на Хана-Барбара, следвани от сериите на Чък Джоунс. На Джийн Дайч не ме радват особено, но се търпят. Има и няколко серии, в които "участва" негърка (т. е. "участват" краката и гласът й), а котката се казва Джаспър. Не знам от кого са продуцирани. Е, та точно тия серии са ми най-нелюбимите.

7. Филм, който никой не очаква, че харесваш - "Незабравимата". Филм, който дори аз не очаквах да харесам, имайки предвид антиромантичната си природа (вж номер 3.)

8. Филм с любим актьор - след усилена тричасова вътрешна борба, не можах да реша кой ми е любимият актьор. Ще спомена по един филм с актьори, които наистина харесвам:
- "25-тият час" заради Едуард Нортън
- "Братя Грим" заради Хийт Леджър и Мат Деймън
- "Историята на маркиз дьо Сад" заради Джефри Ръш (и заради Хоакин Финикс, но при него критерият не е актьорското майсторство :D)

фотоизточник

9. Филм с любима актриса
- "Австралия" заради Никол Кидман
- "Суини Тод" заради Хелена-Бонам Картър
- "Магнолия" заради Джулиан Мур

10. Филм с актьор, който не понасяш - който и да е филм с Леонардо ди Каприо. Добре си играе пичът, просто ми е адски антипатичен.

11. Филм с актриса, която не понасяш - по същата логика, който и да е филм с Кейт Бланшет.

12. Филм, от който можеш да цитираш всяка реплика - общо-взето, мога да цитирам поне половината на Disney. Харесвам анимация и нямам нищо против да гледам всеки път, когато племеницата ми настоява. Понякога аз настоявам.

13. Най-несправедливо спечелилият Оскар филм - "Титаник". Несправедливото всъщност е, че двойката се размина без Оскар.

14. Най-скучния филм, който си гледал - според vote history-то ми в IMDB, "Жената-змия". Първото ми сериозно Линч-разочарование. "Елена в кутия" беше добър, "Наблюдение" се търпеше, но с този, последния за сега, дъщеричката жестоко се издъни. Lynch me, Lynch me!

15. Филм, който никога не искаш да гледаш - нещо не си падам по сериали, особено по разните му там турски сапунки. Някой такъв ще да е. Иначе съм любопитко и не подбирам особено.

16. Филм, който така и не успя да догледаш - "Седем". Все си го пускам посред нощите и заспивам по някое време.

фотоизточник

17. Филм, който се предполага, че е тъжен, но не е - "Агора". А филм, който се предполага, че не е тъжен, но всъщност е, е "Величие".

18. Филм, който смяташ, че е надценен - "Град на греха". Комиксовите екранизации, с изключение на "В като Вендета", не ме грабват особено.

19. Филм, който смяташ, че е подценен - "Франкенщайн по Мери Шели".

20. Филм, който описва характера ти - "Четирите пера". Понякога се страхувам, често бягам. Почти винаги след това решавам, че такова поведение не е достойно и събирам сили да се изправя срещу страховете си.

21. Филм, който си гледал безброй пъти - "Индиана Джоунс". Всички части съм ги въртяла доста, но "Последния кръстоносен поход" води убедително.
"Всички" части ли казах? В тази връзка:
СтароИнди по адрес на кристалночерепните: "Те са археолози!"
Аз по адрес на онзи с шапката: "Ти си извънземно!"

22. Филм, който те е срам да кажеш, че харесваш - добре, след като до сега се бих в гърдите, че не си падам по лигави истории и сериали, нека сега си призная без бой, че изгледах четирите сезона на "Грозната Бети" за по-малко от седмица :D

23. Филм с любим саундтрак - "Реквием за мечта". Настръхвам, когато го чуя.

24. Любим филм, правен по книга - "Последният император". "Човек" беше първата дума, която се научих да чета, но навремето не разбирах значението й. Едва сега благодарение на комунистическата партия и на политиката на превъзпитаване на престъпници проумях смисъла на тази чудесна дума и станах истински човек." Великолепна книга, великолепен филм.

фотоизточник

25. Любима романтична история във филм - ъъъ... "Влюбеният Шекспир" :D

26. Най-ужасния филм, препоръчан от приятел - "Изгубеното бъдеще". Такива филми се гледат, само докато съм на велоергометъра. Иначе сляза ли...

27. Филм с най-добър туист - "Обичайните заподозрени".

28. Филм, който не разбираш - "Дони Дарко". Колкото и култов да е.

29. Най-красив филм - "Ashes and Snow". За впечатленията си от целия проект на Колберт вече съм писала тук.

30. Любим стар филм - старите филми са не дупка, а направо пропаст в кинокултурата ми. Това трябва да бъде поправено.

От всички излияния до тук, стана ясно, че:
а) гледам прекалено много исторически филми
б) гледам прекалено малко романтични бози
в) съм кинодебил

Наистина ли не разбираш...

2011-05-18T23:33:00.003+03:00

... колко ме нараняваш?
... че шегите ти не предизвикват у мен нищо, освен гняв?
... че ми омръзна вечното ти шикалкавене?

Добре, нека ти изясня:

Имаше време, когато една твоя дума ме връщаше от ръба. Имаше време, когато най-хубавото нещо в деня ми беше, че се сещам за теб. Имаше време, когато беше Слънце. <=====> Сега си способен да убиеш всичкото ми щастие за отрицателно време. Риташ ме обратно в Abysmo, а после ме засипваш с обвиненията си. Как успяваш да гледаш толкова невинно-нагло?

Не го правиш за пръв път. Прощавах и се опитвах да забравя, защото си мислех, че имам нужда от теб. Егоистично е, да - все пак аз съм гадината в цялата история. Ти си готиният, добродушен и точен пич, когото всички харесват. Нямаме нищо общо. Насила създадените спомени и допирни точки лесно могат да бъдат изтрити.

фотоизточник

Мили мой Мио, с всеки подобен разговор се отдалечаваш крачка от мен. Днес направи две.

Тази няма да я бъде.

P. S.: Да, знам. И този път ще се направиш, че не разбираш за какво става дума и ще се държиш все едно нищо не се е случило. Лош актьор си.

Два чифта очи

2011-05-14T00:20:00.001+03:00

Нося очила от 3-годишна. Отишла съм да придружа баба си на преглед и явно ми се е сторило интересно. Затръшкала съм се, че искам и аз да "гледам картинки", ревала съм като магаре, търкаляла съм се от инат. Накрая - за да ме успокоят, - решили да ме "прегледат". И ми открили 4 диоптъра астигматизъм.

фотоизточник

Бях хлапе, което ходеше вързано на две опашки/ плитки с огромни цветни пандели и типичните зубърски очила. Наслушала съм се на глупости: че нося висок диоптър, защото като бебе съм гледала много отблизо телевизия; че съм "очилата гарга" и никой няма да ме хареса заради очилата ми; че няма да ме приемат археология, защото диоптрите + цилиндрите им + 'нам-си-още-какво-особено-специфично-при-мен се равняват на повече от 8 диоптъра (което се води практическа слепота, ей!); че трябва да се подложа на серия от лазерни операции, защото зрението ми се влошава прогресивно; че няма шанс да сваля диоптрите под 2 ...

Никога не повярвах на всичкия този бълвоч. Днес се оказа, че дясното ми око е 0,75, а лявото 1,5. Голям прас като цилиндрите ми са във "взаимно изключващи се равнини"! Ама-ха! :)

Среща

2011-05-11T12:09:00.002+03:00

Забелязвам го отдалеч, върви право насреща ми. Мъглата и гласът на Nina Simone правят срещата ни почти нереална. Твърде е рано, за да има други хора наоколо. Върви някак аристократично. Със същата гордост, с която носи медалите, накичени по сакото му. Отиват му.

фотоизточник

Чудя се къде ли отива. Вероятно е тръгнал към парка - към онази част, в която по пейките се събират дядовците да нищят политика. Камю казва, че най-страшното в това да остарееш, е, че вече няма кой да те слуша.

Разминаваме се. Аз се обръщам. Току-що съм се разминала с историята.

Хронология

2011-05-03T20:28:00.002+03:00

Имали ли сте дни, в които събитията сякаш се наговарят да се случват? Нямам предвид денят ви да е толкова наситен със събития, че едвам си поемате дъх. Имам предвид събития, несвързани и независещи едно от друго, да се случват през известен интервал на една и съща дата. За мен едната такава дата е 17-ти декември: тогава е роден брат ми; тогава почина дядо ми; на тази дата календарът отбелзява първата ми сериозна катастрофа и един друг пръв път, след който според хората трябваше да стана жена.


фотоизточник

Другата ми такава дата е 3-ти май: на нея срещнах първата си споделена любов; на нея изгубих за пръв път наистина близък човек; на нея реших, че не искам зависими хора в живота си. Събитията не са подредени в някаква определена последователност. Последното се случи преди година. Време е да сваля траура.

Една от деформациите, до които доведе следването ми по археология, е, че засили способността ми да помня дати, години и най-различни ненужни дребни детайли. Чудя се докога ще имам място в сърцето си да ги складирам?

Dead Can Dance

2011-05-01T21:46:00.003+03:00

Първият ми допир до Dead Can Dance датира от един мой рожден ден, когато ми подариха тяхна касета. Видях обложката и си помислих, че приятелите ми пак се опитват "да ме научат да слушам музика". Недоволствах, защото отскоро бях преминала на разни бруталии и ревностно отстоявах правото си на собствен музикален вкус. На следващия ден излязох, разкатах се от обикаляне, намерих си "Arise" на Sepultura и заживях щастливо. А касетата на Dead Can Dance затрих в един кашон, където слагах всичко ненужно. (Плюшкин!)

За същата тази касета се сетих преди няколко години, когато ("израстнах духовно") един мъж с тениска с танцуващи скелети предизвика интереса ми. Е, с мъжа не се получиха особено добре нещата, но (пре)открих Dead Can Dance. И започнах да ги слушам толкова настървено, колкото яростно ги бях отрекла първоначално.

Всичко тяхно, което чуя, се забива в мозъка ми - и няма намерение да си тръгне.

Това е музика, в която се побира целия (ми) свят.

@ Официален сайт
@ Студийна дискография в Zamunda

Моите бадемови нощи

2011-04-26T13:00:00.002+03:00

Обичам да говоря с хората, макар да нямам положително отношение към тях като цяло.

Има хора, които идват, за да се скарат. Лесно се усмиряват с усмивка и с извинение за нещо, за което всъщност не си виновен.
Има хора, които идват, защото са ужасно самотни и просто искат да разменят с някого две думи.
Има хора, които се срамуват от това, което са. Тя не иска съпругът й да разбере, че пуши. Плаща ми кутия цигари, изпушва една и ме моли да прибера кутията за следващия ден.
Има и такива, които бият децата си, защото те самите нямат пари. Той има точно 5 лв., а те няма да стигнат за хляб, голяма бутилка мастика и вафлата, за която мрънка детето.

На ново място съм, но големите промени се изчерпват с това. Правя нещо, което не е ново и в което, изглежда, съм добра - продавам. На някои усмивки и надежда, на други - по-обикновени стоки за ежедневна консумация :)

фотоизточник

Чувствам се странно спокойна. Може би защото този път не робувам на собствените си предразсъдъци и на чуждите амбиции. Може би, защото не избягах. А може и да е, защото работя предмно нощем. Почти като в онзи филм с Нора Джоунс и Джъд Лоу, "Моите боровинкови нощи".

Защо при мен нощите не са боровинкови, а бадемови? Защото открих, че ужасно много обичам бадеми :)

Молба

2011-04-14T10:50:00.005+03:00

Имам толкова спомени и асоциации, свързани с теб. Обръщам мислено поглед назад и виждам теб - като усещане, музика, места, където сме били заедно. Затварям очи и си представям усмивката ти - и това прави деня ми по-добър. "Χωρίς εσένα σκοτεινιάζει η πλάση γύρω μου."

Има моменти, в които мисля, че си съвършеният ми антипод. Толкова нерешителен, че твоето вечно "Мактуб" пречупва търпеливостта ми. Уморих се да бъда Атлас.

фотоизточник

Няма те винаги, когато имам нужда от теб. Кога ще престанеш да ме поставяш пред изпитания? Светът е голям - и изкушения дебнат отвсякъде. "Love me when I least deserve it, because that's when I really need it."

Помогни ми да не превърна "Обичам те - и това изчерпва всичко" в "Обичам те, но това не променя нищо."

30-дневно книжно предизвикателство

2011-04-10T18:14:00.002+03:00

Наскоро във фейсбук стартира 30-дневно книжно предизвикателство. Инициативата е на Аз чета и ни приканва в продължение на един месец да опишем себе си със заглавия на книги. Ето моя вариант на списъка:

фотоизточник

Ден 1: Книгата, която чета в момента - Елизабет Хос "Камю, моя любов". Винаги съм искала да узная що за човек е бил Камю. Ако имах достатъчно професионални връзки/ талант/ подходящи лингвистични познания, аз щях да напиша тази книга.

Ден 2: Книгата, с която се научих да чета - Асен Босев "Мимето". Една тънка книжка с много забавни илюстрации. Будната съвест на семейството ме тормозеше от рано да чета и аз сричах с отвращение за Ленин. "Мимето" обаче е първата книга, която сама си четях с кеф. ("Имат си мама и татко дете - и за детето си грижат се те. Гледат го сякаш е цвете в саксия, всичко поднасят му те на тепсия." :) )

Ден 3: Книгата, която търся - Дженифър Чембърс Линч "Тайният дневник на Лора Палмър". Линч-манията не прощава - наскоро изгледах Туин Пийкс (сериала и филма), липсва ми само книгата.

Ден 4: Книгата, която обичам най-много - Оскар Уайлд "Портретът на Дориан Грей". Тривиално, твърде тривиално! :)

Ден 5: Книгата, за която често слушам напоследък и искам да прочета - Алесандро д'Авения "Бяла като мляко, червена като кръв".

Ден 6: Книгата, в която винаги съм искала да бъда главен герой - Астрид Линдгрен "Пипи Дългото Чорапче". Исках кон, майнуна, сандък със жълтици и големи обувки! (И мамут исках също!) Осен това, съм родена червенокоса и съм измислила нова дума :)

Ден 7: Книгата, която винаги искам да препрочитам - Робърт Грейвс "Аз, Клавдий" и "Божественият Клавдий". Чета я периодично: псувам и се възхищавам на Ливия; тъжно ми е за и се смея на Клавдий...

Ден 8: Последната книга, която ме разплака - Джек Лондон "Мартин Идън". Бойка ми я препоръча, докато студентствахме. Оттогава съм я чела няколко пъти - всеки път плача.

Ден 9: Книгата, която винаги ме забавлява - забавляват ме почти всички книги на Кърт Вонегът. Но ме карат и да се замислям. Последната негова, която четох, беше "Безотечественик".

Ден 10: Книгата, която винаги препоръчвам - Джеймс Клавел "Цар Плъх".

Ден 11: Книгата, която така и не успях да дочета - Салман Рушди "Сатанински строфи". Прекалено тегава ми идва като стил. И прекалено далечна като идея, предполагам.

Ден 12: Книгата, която ми напомня за определен човек от моя живот - Луиз Хей "Излекувай живота си". Така и не се научих да гледам на света с толкова оптимизъм. (А ти дано не си забравил!)

Ден 13: Книгата, която ми напомня за определено място от моя живот - Албер Камю "Лято". Разказва ми за места, където не помня да съм била - Алжир, Оран, Типаса, Джемила, - но които познавам.

Ден 14: Книгата, която ми беше любима като дете - "Василиса Прекрасна". И до днес приказката за Финист ясния сокол ми е любима.

Ден 15: Книгата, която криех от родителите си: Книги на окултна тематика, които тайно си купувах. Всичките бяха със заглавия от типа на "Глас от гроба", "Черната магия", "Нов езотеричен речник", "История на сношенията на човека с дявола" и пр.

Ден 16: Книгата, която описва живота ми дума по дума - живяла и/ или чела съм твърде малко, за да мога да знам.

Ден 17: Книгата, която ме плаши - Франц Кафка "Роден съм да живея в самота". Всъщност, плаши ме човек, способен да представи вътрешния си свят по този начин. Плаши ме възможността аз да стана такава. Плаши ме и самотата.

Ден 18: Книгата, която съжалявам, че прочетох - Адам ле Бор "Милошевич. Триумф и трагедия по сръбски". Една от най-добрите биографии, които съм чела. Почти ме накара да харесам Слободан.

Ден 19: Книгата, която никога няма да прочета - ако се познавам добре, нито една на Стефани Майер.

Ден 20: Книгата, която така и не разбрах: Дъглас Адамс "Пътеводител на галактическия стопаджия". (Чувам ли бурни възражения?)

Ден 21: Книгата, която си купих последно - Уилям Фокнър "Врява и безумство". На старо, за два лева. (Нормално ли е една книга да струва по-малко от една кутия цигари?) Още не съм я прочела.

Ден 22: Книгата, по която трябва да направят филм - Болеслав Прус "Фараон".

Ден 23: Книгата, която откраднах/ никога не върнах (от книжарница, библиотека, приятел и т. н.) - изобщо не исках да връщам на селската библиотека К. В. Керам "Богове, гробници и учени. Роман за археологията". В крайна сметка я върнах и безкрайно съжалявам, че го направих. Сигурно циганите в селото са си запалили печките с нея, след като библиотекарката почина. Същото издание (с твърдите корици) си купих години по-късно, когато вече бях завършила археология.

Ден 24: Книгата, която четох най-дълго време - Макс Фриш "Щилер". Сега не помня и 1/3 от нея.

Ден 25: Книгата, която никой не вярва, че бих харесала - Лорън Уайзбъргър "Дяволът носи Прада". В пъти по-добра е от филма. Колкото и т. нар. "chick lit" да не ми е страст.

Ден 26: Книгата, която искам да съм написал/ а - Марк Твен "Писма от Земята".

Ден 27: Книгата, която искам да ми подарят - поредиците ГИБИ (гръцки извори за българската история) и ЛИБИ (латински извори за българската история).

Ден 28: Книгата с най-красива корица - една библия, която се предава в семейството ми от няколко поколения. Това е най-красивата книга, която съм виждала на живо. Отпечатана е във Виена през 1882 г. и е ръчно рисувана. Все някога трябва да надвия егоизма си и да позволя повече хора да я видят.

Ден 29: Най-скъпата книга, която си купих - в пристъп на безумие и момент на заслепение си купих една невероятно красива готварска книга за средиземноморска кухня, която струваше половината ми тогавашна заплата. Сега придава величие на библиотеката ми и чака да й отделя време и внимание :)

Ден 30: Книгата, за която прочетох в "Аз чета" и си купих след това - възнамерявам да си купя "The Doors: от другата страна" на Дани Шугарман и Джери Хопкинс.

Инат

2011-04-05T23:51:00.003+03:00

Опитвали ли сте някога да убедите един напълно примирен човек, че това, което му говорите, е за негово добро? Опитвали ли сте да излагате разумно аргументите си в продължение на часове, въпреки че всяко следващо повдигане на рамене докарва всичко във вас до точката на кипене? Опитвали ли сте да спорите със стена?

фотоизточник

Аз току-що загубих един такъв спор. Не ми е за реториката. Ако най-лошият възможен сценарий се сбъдне, успокоението, че съм била права няма да послужи за нищо. Разумът и думите явно са недостатъчни, за да надвият нехайството на най-близките ми по отношение на собственото им здраве.

Опитвам се да не бъда черногледа. Оптимистът в мен не казва нищо. Просто спира порива на песимиста да си стегне багажа и да се изнесе възможно най-бързо.

Семейство сме, за да се подкрепяме.

Ashes and Snow

2011-04-02T14:51:00.002+03:00

"Feather to fire,

fire to blood,

blood to bone,

bone to marrow,

marrow to ashes,

ashes to snow."

Ashes and Snow е проект, който обединява фотография, кино и литература. В основата му са дългогодишните пътувания на канадеца Грегори Колберт до екзотични места като Индия, Бирма, Шри Ланка, Етиопия, Кения и др. Основното, което вълнува обектива на Колберт, е взаимодействието и общуването между природа, животни и хора. Проектът е изложен в специално построен подвижен Nomadic Museum, който до сега е бил във Венеция, Ню Йорк, Санта Моника, Токио и Мексико Сити.

Изложбата се състои от над 50 фотографски платна, 60 минутен филм + две деветминутни "филмови хайку" (както ги определя самият Колберт) и новела. Новелата представлява множество писма, които мъж пише до жена си по време на едногодишното си пътешествие. Части от писмата са вмъкнати като "разкази" във филма.

Фотографиите определено са впечатляващи, особено ако се има предвид, че никоя от тях не е обработена дигитално. Най-често се твърди, че изследват поетическата чувствителност на животните в естествената им среда, докато взаимодействат с хора. Хора, които също са част от тази естествена среда, които са показани като членове на животинското семейство и които заедно с животните формират един съвършен огранизъм. New York Times определя снимките като "прозорци към свят, в който тишината и търпението управляват времето." За мен като усещане е най-близко е казаното от едно момче: "Трябва често да гледам снимките и филма, за да възвръщам вярата си в света и хората."

Филмът е нещо, което трудно се поддава на описание с думи. Шедьовър. Безвремие. Хармония. Стълба към мечти. Пътуване от себе си към себе си. Поезия за очите. Видение. Импресия. Съпреживяване и усещане. Филм-медитация, който действа като доза живот. (Нито едно от тези определения не е мое, но просто се чувствам безсилна да дам по-добро.)

@ Официален сайт
@ Wikipedia
@ Zamunda

"Това, което има значение не е написаното на страницата. Това, което има значение е написаното в сърцето."

Wanderlust

2011-03-28T22:08:00.000+03:00

Обичам да казвам, че съм наполовина номад. Една от песните, които чувствам много свои, е Here I Go Again на Whitesnake.

фотоизточник

Има нещо скитническо в мен - за един дълъг период не се задържах никъде за повече от година. Когато усещах, че започвам да пропадам, си тръгвах. Не знаех какво или кого търся, не знаех дали и защо бягам - просто следвах пътя си. Имаше много места, които ми даваха временно успокоение, но някак си чувствах, че не съм, където трябва. Светът беше извън стените, които ме обграждаха - имаше толкова много от него, което исках да науча, видя и почувствам.

След личните ми сътресения през миналата година, реших, че ще е разумно, да се задържа някъде за по-дълго. Едно кратко, скорострелно и непланирано пътуване ме накара да погледна нещата от друг ъгъл. Установих, че:

- дори и привидно най-противният град може да е очарователен, ако знаеш защо си там
- дори и да трябва да чакаш с часове, не се чувстваш ненамясто, ако знаеш кого чакаш

- домът е там, където са най-скъпите ти хора.

:)

Визита

2011-03-20T20:13:00.001+02:00

Пътят изведнъж свършва. Колата спира пред висока ограда с порта и звънец. В ума ми изниква разказът на Галка за единствения път, когато е ходила в дом за сираци. На мен ми предстои посещение на дом за лица с деменция.

Чакам в приемната. Влиза възрастна жена с късо подстригана коса. Върви бавно, но без бастун. Познавам я. Това е жената, заради която за малко да нося звучното име Жулиета. Която тълкуваше всеки мой сън с "Преговори си уроците, ще те изпитат". Тя е човекът с най-силния характер, когото познавам. Казват, че по инат и проклетия приличам на нея :)

фотоизточник

Тя не ме познава. Подава ми ръка за поздрав, сяда до мен. Оглежда ме мълчаливо и се усмихва. Мисли, че съм "малката й дъщеря". За името ми не може да се сети. Няма спомен нито за родителите ми, нито за брат ми. Твърди, че дядо е навън в градината. Не помни, че е скочила от втория етаж. Няма представа, че страда от болестта на Алцхаймер.

Питам я как прекарва времето си. Харесва й "тук, в санаториума". Грижат се за нея, има приятели, иска да остане.

Тръгвам си спокойна, че тя се чувства добре. Само че не съм сигурна дали това спокойствие е в състояние да заглуши чувството ми за вина.

Частица от мен

2011-03-18T21:58:00.005+02:00

Докато рових из библиотеката си днес, открих нещо позабравено. Стана ми странно, че това писание е оцеляло, скрито из страниците на книга. Стана ми и страшно, че дете е способно да напише нещо подобно. Ако трябва да съм честна, стана ми и мъничко криво, че онова вече порастнало дете, продължава да вижда нещата предимно в тъмни краски.

Alma mater
(Поема за нещото и другото му)

I. Досадата
1. С преклонение пред творческия гений на Вал Тодоров (Как е в Иракла?)
2. Благодарности към Langs и първата известна компания – за заразата: „Would you die for this?”
3. Висше благо в лицето на лицемерното щастие: Пази кокала и се залъгвай, че си намерил Смисъла.
4. „... и разбирам, че целият ми ужас от смъртта извира от ревността ми към живота. Ревнувам онези, които ще продължат да живеят и за които цветята и страстта към жените ще запазят своя смисъл от плът и кръв. Завиждам им; твърде много обичам живота, за да не бъда егоист."

II. Прелюдия към нищото
Реката на забравата раздвижва ръкави, бе казал Някой.
Иди си в мир, страннико! Нямам нужда от твоите съвети: чувам зова на кръвта вече векове.
Мъртъв си (всъщност винаги си бил – и гледаш „... как червеят повръща... изгнилата плът...”), но още не го знаеш.

„Аз чакам. Един. Продължавам години: и зрея” – желанието за живот не е нищо друго, освен деградация на отчаянието и уязвимостта.
Дишам изпарения от сухите тела на чайките.
Виждам как смехът се разлага по стената на Отминалото и ме облъхва с усещане за гнил корк. Класика.
Чувствам лицето на забранената забрава толкова близо до твоето.
Чувствам моето толкова близо до нейното...
Задушавам се.
( - Но какво правиш там, мое ти?)
Пощади ме, боже на омразата! Аз исках само – ти да страдаш.
Умората пречупва маската на безразличието = усмивка.

Още преди слънцето да излее огромен поток от любов и безразличие,
още преди то да простре паяжина от ревност и разочарование над нас,
още преди сивият октопод хищно да оголи зъби,
още преди мъхът да усети, че мастурбира,
още преди гнойта да изтече от дупката на мозъка,
още преди този акт на егоизъм, изоставеност и самозаблуда да вдъхне
живот на вонящото ти съзнание,
още преди, -
още тогава
аз бях Там.
(„Какво друго е могъл да иска?”)

И пулсирах.

Все още нямаше утро,
Все още нямаше пушек.
Все още нямаше цветове.
Все още нямаше завист.
Все още нямаше бъдеще.
Каин скучаеше.

Пустота и мрак – обвивки на раздвоението.
Отчаяние и смърт – категории, дали сила.
Кръв и омраза – цел на смелостта.
Страх – критерий за проповед.
Грях – мой родител и мое дете.
Озлобление и страст – истина на моето проклятие.
Срам и сълзи - палачи на моите мечти.
(Виждал ли си някога Червей?)

Няма богове и паяци,
Горите не са зелени, нито гъсти, (нито пренаселени),
никой не знае що е пролет – времето няма господар,
затишието иска мъст.

А спомените убиват.

Червената жрица стоеше на върха на кинжала.
Тя усещаше как злобата му раздира прозрачната й душа.
За стотен път проклинаше музиката на лъжите.

Ти знаеш какво става, защото си причината. Създаде свой собствен, девствен бог и сега облизваш остатъците от името му.
Остана сам, както предчувстваше някога. Както искаше да стане: най-после си свободен.

И макар никога да не бе имала име, те се усмихна. Искаше.
Острието проби булото.

Всичко се връщаше.
Тя се отдаваше на нищото с бясна скорост.
Заля я вълна от чувство, което не бе в състояние да изпита. Някога то бе дало смисъл на голия труп. Сега вземаше обратно подаръка.
Всички бяха мъртви и тя знаеше, че не го прави от хедонизъм.
Кетцалкоатл пак бе сбъркал.
Воят на псетата закриваше залеза.
Децата се приближаваха все повече.

Бездната продължаваше да расте. Тя се опияняваше от усещането на болка, което се стелеше над мъртвия човешки свят и си внушаваше, че е непобедима. Вече бе минала границата и никой – дори Брин! – не можеше да я спре. Final breakthru.

Ражда се зора.
Ражда се новост.
Ражда се съзнание.
Ражда се самосъжаление.

Умираше поредният.
Тя продължаваше.

Не беше улична подлога.
Не беше вълна.
Не беше самотна.
Но беше гризач.

Болката й бе гладна. Тя искаше кръв.
Беше й студено. Тя живееше в свой измислен, лигав, гнусен свят.
Винаги бе сама, а когато прескочеше някое от пипалата – те я нападаха.

III. Трагедията на погрома: историческата дистанция не е достатъчна
Не искам да помниш нищо.
Да затвориш очи и да изядеш и последния.
Знам, че боли – затова искам.
А после – момент, да погледна какво следва – после ще бъдеш щастлив.
Не е ли прекрасно?

IV. Изводи
Слънцето е залязло за пети път.
Ти си моето призвание. Защо те създадох?
Гладен ли си?
Without you I am mute.

P. S.: Заглавието е Alma mater заради вечно любимите ми Moonspell:

Помня...

2011-03-13T18:42:00.005+02:00

Някога имах съсед. Един от онези хора, за които не можеш да кажеш кога точно са се появили в живота ти - той просто винаги бе живял отсреща. Не беше много по-голям от мен и беше съвсем обикновено момче, предполагам. В моите наивни детски очи, обаче, той беше различен - толкова мрачен, красив и на моменти циничен, че ако бях няколко години по-голяма сигурно щях открия в него своя Хийтклиф.

Толкова много дребни и нищожни детайли помня: как не мога да реша задачата си на олимпиадата по физика, въпреки че предната вечер той ми е обяснявал именно как да преобразувам Целзий във Фаренхайт; как се превиваме от смях и пишем обща, глупава и некадърна "поема" за хората от блока; как той се усмихва и топли ръцете си на същата онази зелена чаша, от която аз и до днес пия кафето си...

фотоизточник

Съмнявам се, че времето и въображението изкривяват спомените ми. Но помня. Помня колко опустошена бях, когато замина. Помня как се ужасих, че не чувствам нищо, когато разбрах, че е мъртъв. Помня как отказах да отида на погребението и носех само черно доста време след това. Минаха почти петнайсет години преди да престана да го сънувам. Важното е, че помня - и тези спомени ми дават сили.

Посока

2011-03-10T17:46:00.002+02:00

Животът ми прилича на пуст път: зад мен няма нищо, за което искам да си спомням; пред мен няма нищо, което държа да намеря. Мога да седна край пътя и да чакам, докато слънцето залезе; мога да продължа да вървя; мога и да започна да тичам - няма да има особено значение какво правя. Единственото, което не мога, е да се върна назад. Това е и единственото, което съм сигурна, че не искам.

фотоизточник

Предполагам, че не си личи особено от блога ми, но в действителност аз съм доста лъчезарно и приветливо същество. Утре отново ще съм такава. Днес, обаче, се чувствам изгубена.

За пуйките и розите

2011-03-08T17:56:00.004+02:00

фотоизточник

Напоследък все роптая срещу нещо установено и не(особено лесно)променимо. Имах намерение да си замълча поне днес - отвсякъде валят честитки, пожелания и цветя. Не че имам нещо против. Просто съм от онези, които твърдят, че ако искаш да благодариш/ честитиш/ простиш на някого, не трябва да се ограничаваш с един-единствен ден.

Преди малко във фейсбук получих следното съобщение: "Какво е това нахалство? Защо си позволяваш да ми пишеш, след като аз никога не съм? Егати тъпата пу_ка. (Избери си между пуйка и непуйка.)" Съобщението е "мъжки отговор" на масово писмо от една дама, с която сме в обща група, с молба да не я тагваме по снимки.

Този мъж, сигурна съм, довечера ще подари самотна, но червена роза на съпругата си в знак на обич и уважение.

Честит празник, дами! :)

Честит празник!

2011-03-03T14:58:00.002+02:00

Иска ми се да съм също толкова горда с хората и държавата в България, колкото съм с природата, историята и културата.

За лекарите, абортите, хората и морала

2011-02-26T19:13:00.004+02:00

От години не гледам телевизия - не съм пристрастена към нищо, което тя може да ми предложи. Алергична към турски сериали, розови сърца, драма, сълзи и сополи; преекспонирани новини, необективни анализи, агресивни реклами... Но най-вече ми се повдига от хорската простотия и лицемерие, на които телевизията предлага широко поле за изява.

Днес съвсем случайно се загледах в предаването на Карбовски по Нова телевизия. Там един мургав тип, някой си Иван Иванов, със зачервени (от плач? от безсъние? от тревоги? от алкохол?) очи, обясняваше драмата на живота си. Съпругата му била бременна в 4-тия месец, когато двамата отишли в болницата в Горна Оряховица. Първият лекар, към който се обърнали, отказал да направи искания от тях аборт, защото било твърде рисковано - и противозаконно. Вторият лекар също отказал, но ги насочил към свой колега. Последният се съгласил - и явно не се е справил особено добре, защото в следствие на т. нар. "криминален аборт" жената умира. Вече две години г-н Иванов води дела срещу лекарите от горнооряховската болница, които и без друго напоследък се прочуха като "бебеумъртвители".

фотоизточник

Знаете ли, обаче, каква била причината съпрузите да настояват за аборта, при все, че били наясно с риска? Детето щяло да е момиче, а те вече имали две момичета - и не искали трето за нищо на света.

Е, сега хората от женски пол в семейството ще са не с един, а с двама по-малко. Каквото почукало - такова се обадило.

Saltarello

2011-02-22T20:53:00.002+02:00

Има мелодии, които сякаш се забиват в мозъка ми и отказват да си тръгнат. Наричам ги паразитни и мога да ги слушам с дни. Една от тях е Saltarello, която всъщност е средновековен танц от XIII-XIV в. Ето няколко различни варианта:

И накрая - най-известното изпълнение, това на Dead Can Dance. Когато го чух за за пръв път, си помислих, че така трябва да е звучала музиката на сватбата в Кана. Още не мога да се отърся от тази си асоциация.

Как спрях цигарите?

2011-02-08T11:58:00.004+02:00

фотоизточник

За 13 години имам няколко неуспешни опита за спиране на цигарите. ("It's easy to quit smoking. I've done it hundreds of times.", както казва Марк Твен). Днес правя шест месеца, откакто не съм пушила. Сигурно за всеки непушач този период изглежда пренебрежително малък. Но всеки, борил се някога против собствените си слабости, би го оценил.

Какво беше различното този път?

1. Мотивацията.

Оказа се, че не се впечатлявам какво може да причини пушенето на здравето ми. Нехаех и как се отразява то на бюджета ми, въпреки че се изненадах и стреснах от цифрите, които показа калкулатора на финансовата зависимост. Това, обаче, не беше достатъчно.

Трябваше да осъзная, че пушенето е сериозен удар върху достойнството ми. Видях колко жалък може да е човек, когато е наистина пристрастен към нещо. Не искам да бъда такава в очите на другите, в очите на човека до мен и най-вече - в собствените си очи.

2. Залъгването.

През първите два месеца в чантата и по джобовете ми имаше купища бонбони. Когато ми се искаше да запаля - ядях бонбона. Приятелите ми ме скъсаха от майтапи, че после ще се наложи да отказвам и бонбоните :)

3. Подкрепата.

За всеки месец без цигари имах подходящ статус във фейсбук. Определено досадно, но ми помогна. Виждах, че има хора, които одобряват начинанието ми и един вид давах публично обещание да не се отказвам.

Помогна ми и сайтът на Националната програма за ограничаване на тютюнопушенето. Особено стъпки 7 и 10 от 10-те стъпки за отказване.

Признавам, че заглавието на постинга е малко подвеждащо. Не мога да кажа със сигурност, че съм спряла цигарите. Но това е най-сериозният и дълго продължилият ми опит да ги откажа. Надявам се и да е последният.

Бързаш ли?

2011-02-04T20:32:00.003+02:00

фотоизточник

Ранен петъчен следобяд. Студено, но слънчево - любимото ми време. Подскачам безгрижно и си припявам "You want to make her suicide blonde...". Не ми се случва често да се кълчотя по улиците - подминавам с усмивка хората, които ме гледат странно. Днес life is beautiful :)

По баира насреща ми се задава задъхана жена, която често се спира. Обръща се и подвиква нещо - не я чувам заради музиката. Стотина метра по-назад пъпли дребосък, който влачи раницата си по земята и сурне папка за рисуване.

Питанки:

Колко време ще спестиш, ако демонстративно вървиш по-напред, но се спираш, за да напомняш, че не можеш да чакаш? За къде толкова закъсняваш, че нямаш време за детето си? Quo vadis?

Хората и злобата

2011-01-29T19:10:00.009+02:00

Има дни, в които хората наистина са ужасни. Слънцето казва, че те всъщност постоянно са ужасни, просто понякога ние не можем да ги издържаме.

Все се оплакват, че "онези от горе" не се интересуват от обикновените хора като тях. А когато отидеш и ги питаш за мнението им, се държат сякаш ги черпиш с отровни гъби.

Мрънкат, че нямат пари и работа, но предпочитат да гледат сапунки, вместо да работят каквото и да е. Ако, обаче, ти се опиташ да свършиш своята каквато-и-да-е работа, те гонят, лъжат и обиждат; тръшкат вратата под носа ти; заплашват, че ще извикат полиция или ще отвържат кучето в двора; някои дори посягат да те ударят...

фотоизточник

Вие, малки, злобни, недоверчиви човечета, наистина ли мислите, че обикалям в студа и ви търся, защото ми е приятно? Мислите ли, че точно тази неблагодарна и опасна работа съм мечтала да върша? Не, но някой трябва да я върши. А аз трябва да върша нещо - предпочитам да е това, вместо да седя и да се самосъжалявам.

От вас искам само малка част от времето, вниманието и мнението ви. Ако с това ви ограбвам, значи наистина сте за окайване.

“Дяволите” (1971) – и аз

2011-01-21T21:11:00.003+02:00

Публикацията е напълно подходяща за предупреждение от типа:

*** This post may contain spoilers ***

фотоизточник

Режисьор: Кен Ръсел

В ролите: Оливър Рийд, Ванеса Редгрейв

Филмът в IMDb

Трейлър

Имаше време, когато се перчех, че ще ставам монахиня. Имаше и време, когато се подвизавах като Магдалина Баван. „Дяволите” ми припомни тези времена.

Бях на косъм да се откажа от гледането му, като видях качеството на релийза. Размазаната картина щях да преживея - и без това половината филм беше или оргия, или изтезания. Големият проблем беше звукът – голи монахини пищяха като за световно; свещеник със засукан мустак държеше патетични речи; сбъркан екзорсист, приличащ на надрусана рок-звезда, се дереше с пълно гърло… Субтитрите бяха жизненоважни. Оказа се, обаче, че няма такива на език, който говоря. Заинатих се, скърцах със зъби - и накрая си изтеглих сръбски (ама не на кирилица) :D

фотоизточник

И тъй, тръгнах аз, невежата, да гледам „най-открояващия се” филм на Кен Ръсел, чието (чиито, всъщност – и неговото, и на филма) име нищо не ми говореше. Човъркайки из нета с основна идея озаптяне на собственото ми любопитство, както винаги се натъкнах на мнения в двете крайности. Обработката на събрания статистически материал (сериозно изперквам с тази статистика!) очерта следните основни реакции:

1. Филмът е сред най-силните и най-оригиналните филми на 70-те години на миналия век. Един от най-важните следвоенни филми на Великобритания, превърнал се в мит и култ. Сатиричен шедьовър. Сюрреалистичен, епичен, великолепен. (Продължете по желание до изчерпване на думите, въображението или търпението.)

2. Филмът е “grand fiesta for sadist and perverts”, “torture porn” и „the biggest load of shit”. Изкривен, прекомерен, краен. Шокиращ, скандален, възмутителен. Безбожен. Сиреч, всички, които сме го харесали – ще горим в ада ;)

3. При всички положения, обаче: „The Devils, holy shit, THE DEVILS!!!” = „Гледайте го цензуриран, гледайте го нецензуриран, но – за Бога! – гледайте го!”

За какво иде реч?
През XVII в. във Франция кардинал Ришельо се опитва да убеди Луи XIII да премахне фортификационните съоръжения на градовете с цел по-лесния им контрол. Единственият град, който все още пази крепостните си стени, е протестантският Лудюн. Там властта е в ръцете на местния свещеник Урбан Грандие, който отказва да се подчини на заповедта за разрушаване на градските стени. Ришельо започва да търси възможност да отстрани свещеника от пътя си. Такава се появява, когато игуменката на местния Урсулински манастир сестра Джейн обвинява Грандие, че я е обсебил демонично. Започва мащабен процес срещу свещеника.

фотоизточник

Някой някъде беше писал, че филмът е “emasculated” и това определение му пасва на 100 %. От момента на създаването си, „Дяволите” е рязан, цензуриран и критикуван до безкрай и безобразие. В някои страни е забранен (в Италия, например – което не пречи да спечели награда за най-добър чуждестранен филм на фестивала във Венеция, а Кен Ръсел да е отличен като най-добър режисьор), а в други е жестоко редактиран. Дори и т. нар. "restored" и "uncut" версии, които се водят най-пълните, не са идентични с оригиналната лента. За да получи филмът сертификат X (NC-17 по днешната класификация), самият Кен Ръсел премахва детайлното показване на сцени на насилие (чупене на краката на Урбан Грандие с чук; водната клизма на сестра Джейн). Допълнително, в студиото са изрязани части от оргията на монахините и оскверняването на религиозната статуя, станало известно като „изнасилването на Христос” (възстановени години по-късно в гореспоменатите версии). Премахната е и сцената в края на филма, когато след изгарянето на Грандие на кладата, сестра Джейн мастурбира с овъглената му бедрена кост. В изданието на филма за САЩ липсват ключови моменти като халюцинациите на Джейн, екзорсизмът, изгарянето на кладата. Не знам какво са гледали там.

фотоизточник

Режисьорът Кен Ръсел казва, че „Дяволите” е „непрекъсната оргия, в която политическите и сексуалните репресии са неразривно свързани и всяка е метафора на другата.” Острата негативна реакция се дължи именно на насилието, сексуалното и религиозно съдържание, което филмът смесва и интерпретира. (Във виденията си, сексуално обсебената сестра Джейн вижда Грандие като Христос, който върви по вода, а себе си – като Мария Магдалена, която изсушава крака му с косите си, преди да започне да ближе раните от стигмата му.)

фотоизточник

Това е филм, който показва как политиката може да бъде маскирана като религия. Филм, който застава на ръба на лудостта и стига до крайност в изобразяването на емоционалната и физическа жестокост. Жестокост, търсена и приветствана, както от жадните за власт управляващи, така и от жадната за кръв тълпа. Ужасно много психология има в този филм.

За онези, които си мислят, че никога не биха гледали нещо подобно – не по-малко кървав коктейл от насилие и религия показва „Страстите Христови” (“Last temptation of Christ” не съм гледала все още.) „Екзорсистът” дори е една идея по-брутален в детайлизирането на повръщането, богохулството и лазенето по стените.

фотоизточник

Ако решите да гледате с насмешка – филмът ще ви се стори пародия. Ще ви допаднат артистичното изпълнение на Луи XIII като полуголата Венера, както и бойните умения на Грандие, който парира удара на противника с ...крокодил. Ако сте чувствителни или гнусливи – ще сънувате белите червеи от очните кухини на мъртвите протестанти или масовите гробове на чумавите. Ако се впечатлявате лесно – по-добре се откажете. „Дяволите” наистина не е за всеки, както многократно е казвано.

Всъщност, филмът дори не е „ужаси”. Драма - може би. Определено е исторически филм, независимо от твърдението, че „кинематографичната вселена на Кен Ръсел” е най-лошият кошмар на историка.”

фотоизточник

За Лудюнските обсебвания и процеса срещу Урбан Грандие е писано толкова много, че дори и детайлите в описанията на събитията да са неверни, вярата, че тези събития са били реални, е факт. Днес, почти четири века по-късно широкоразпространеното някога вярване за „обладаване от нечиста сила” издиша отвсякъде. Доста по-логично и оправдано е обяснение, опиращо се на определени политически мотиви и на липсата на сексуален живот сред монахините. Основната заслуга на „Дяволите” е именно в даването на такова обяснение, а не в показването на какво са способни тълпа пощръклели жени, свалили маската на благоприличието си. Филмът е сериозен опит да се разбере същността на религиозните преследвания.

фотоизточник

Ванеса Редгрейв създава неповторим образ на гърбавата сестра Джейн с рязкия й, истеричен, влудяващ смях. Оливър Рийд също се справя блестящо с изграждането на характера на Грандие. Всъщност, неговото изпълнение ме накара да направя нещо, което не вярвах, че ще се случи скоро - да се кача на тавана и да преровя всичките си (смятани някога за почти безценни) окултни и езотерични книги. След известно ровене открих томчето, претенциозно озаглавено „История на сношенията на човека с дявола”, от което за пръв път научих за Лудюнския процес. (Общо-взето вътре пише обилна доза глупости, подплатени с възмущение и предупреждения какво ще се случи с душата ми, реша ли да си имам работа с дявола.)

фотоизточник

Порази ме съвпадението между описанието на Урбан Грандие (почти от "негови съвременници”) в книгата и образът, който изгражда Рийд. „Грандие бил изтъкнат оратор с прекрасно образование от йезуитската колегия в Бордо. Бил човек с важна и величествена осанка, която му придавала надменен вид Учеността и дарът на проповедник бързо го издигнали и заедно с това дали на характера му голяма доза самонадеяност. Той бил млад (когато го изгарят на клада на 18 август 1634 г., е 44 годишен – бел. моя) и както често става, успехът му замаял главата. Както и да привличал Грандие сърцата и душите чрез своето слово, делата и постъпките му съвсем не били безупречни. Така например, оказало се, че той обичал да ухажва малолетни момичета. […] Грандие приел ужасната си участ със забележителна твърдост. Независимо от лошите си навици и поведение, той очевидно бил човек със силен дух, стоящ духовно много по-високо от своите съвременници.”

Освен всичко друго, „Дяволите” е филм и за това колко неудобни могат да бъдат подобни хора.

P. S.: Забравих си музикалната асоциация - малко по-стерилна този път, че предната не оцеля след цензурата :)

Призрачно село

2011-01-10T21:37:00.003+02:00

Не знам защо в последно време виждам само разруха и смърт. Днес бях в едно село, където сред 40-те жители почти няма човек под 60 г. От това село тръгва родът ми.

Снимки: личен архив

Спомен

2011-01-09T09:53:00.004+02:00

Това е, което е останало от прословутия Обувен завод "Добрич". Някога тук са работили над 2 хиляди човека.

Снимки: личен архив

Равносметка

2010-12-28T14:04:00.005+02:00

фотоизточник

Не обичам равносметките, най-вече защото имам чувството, че никога не са в моя полза. За 2010-та година, обаче, определено имам нужда да направя една.

Не беше лесна година. Това беше моята година на катастрофите - имам общо 6: една финансова, една в личния живот и 4 автомобилни. Сравнени с липсата на такива през останалата част от живота ми, са постижение.

Беше година на крайностите. През първата й половина обиколих три държави, работих до изтощение по 12-14 часа и имах чувството, че ще умра от самота. После осъзнах, че няма смисъл от толкова изпитания, жертви и драматизъм - и се завърнах. Сега съм спокойна, доволна и щастлива, макар на моменти да звуча меланхолично. Чувствам се отново себе си.

Искам смелост да поема по пътя си и сила да не се обръщам назад. Искам този мой път да престане да се разминава и отдалечава от пътя на един човек, с който от край време вървим в еднаква посока, но по различни пътеки. Искам късметът ми да не ме изоставя - аз никога не съм преставала да вярвам в него. А, да - искам и да спра цигарите :)

2011-та ще бъде много по-различна, сигурна съм :)))

Сатирикон (1969)

2010-12-17T23:34:00.002+02:00

фотоизточник

Режисьор: Федерико Фелини
В ролите: Мартин Потър, Хирам Келер
Филмът в IMDb
Трейлър

"Сатирикон" е първият ми допир до Фелини. Чела съм книгата, по която претендира, че се движи филмът. Странно ми се стори сравнението с Антихрист на фон Триер - това именно предизвика интереса ми. Все още продължавам да не виждам връзка между двата филма, освен че могат да бъдат трудносмилаеми за някой.

фотоизточник

Редовното ми проучване преди гледането на филм в този случай изсипа тон (и малко отгоре) суперлативи върху името на Фелини - "некоронованият крал" и "най-великият и неподражаем творец в историята на киното", "един от десетте най-велики режисьори на всички времена" и т. н. (Досадно повтарящи се и смазващи общата ми култура твърдения.) Всички негови филми са поставяни на пиедестал. Сякаш най-слабо възхваляван се оказа точно "Сатирикон", който има номинация за "Златен глобус" '69 за чуждоезичен филм, както и номинация за "Оскар" '70 за режисура.

Според изгледалите го "Сатирикон" е: "провокиращ", "чудат", "ексцентричен"; "най-мрачния, най-декадентския, най-гротеския филм в творчеството на Фелини"; "отвращаващ ", "шокиращ, но безсмислен". На другия полюс са мненията, че това е "напълно Фелиниевски филм - колкото забавен, толкова и тъжен", "култов филм" или "a masterpiece in film history". Някакво хлапе обясняваше, че много иска да го гледа, но се притеснява, че "ще ме травматизира или майка ми ще влезе в стаята" :) В добавка - "Мразех всяка минута от филма, но не можах да спра да го гледам."

фотоизточник

Също толкова крайни са мненията за жанра, в който попада "Сатирикон" - комедия, драма, романс, приключенски, фентъзи, ужаси, порно, фантасмагория (ако това изобщо е жанрово определение за филм). Почти навсякъде се определя като филм за древния Рим, въпреки че самият Фелини казва: "Нито за момент не съм си мислил за реконструкция на тогавашното римско общество... Стремя се единствено към реконструиране на човешката психика от преди 2000 години... [...] Това е приказка. Варварска, жестока, фантастична приказка."

Трудно може да се преразкаже сюжетната линия - най-общо казано, става въпрос за странстванията и преживелиците на двама мъже, които имат (и многократно осъществяват) определени намерения към 16-годишно бисексуално момче. (Трябва най-накрая да се науча как да слагам спойлери в постингите си!) Книгата, за която се приема, че е писана от Петроний през I в., не е изцяло запазена. Отделно, Фелини вмъква няколко момента, които не присъстват в книгата и които правят историята още по-разпокъсана.

фотоизточник

"Сатирикон" не разказва, той показва. Един нереален свят, в който почти няма растителност и в който не е съвсем ясно къде могат да те отвеят постоянните ветрове. А те често те водят до предсказващи бъдещето хермафродити; красиви, но отдавна мъртви магьосници, криещи огън под полите си; "градини на насладата", където те бият с пръчки като лек против импотентност... В този свят Минотавърът е човек, който иска да те убие за удоволствие, а жените правят секс близо до/ около (евентуално и върху) трупа на съпруга си.

Добре дошли във владенията на Ерос и Танатос - Сатирикония! Ако не можете да постигнете целите си като предложите секс услуга на някого, убийте го! Ако искате да наследите богат поет, изяжте част от трупа му! Няма нищо смущаващо - тук властват покварата, похотта и жестокостта.

фотоизточник

Личното ми мнение е, че филмът целенасочено представя едностранчиво ежедневието на някогашните римляни. Дори измисленият момент, когато двойка аристократи освобождават робите си, след което се самоубиват, не успява да ме убеди, че в този свят съществува морал.

"Сатирикон" е перфектната антитеза на широкоразпространеното мнение, че "Древният Рим е толкова популярен и добре проучен, че се чувстваме почти негови съвременници." Задължителен филм за всички преподаватели по антична археология. "Ancient Rome is rotten to the core."

P .S.: Музикалната ми асоциация е доста агресивна (и не е за хора със слаби нерви!!!) Общо-взето, разликата е в начина на гримиране.

P. P. S.: "Филмът е на Фелини, но стилът е на Пазолини." Това мнение до нищо добро няма да доведе :)

Питанка

2010-12-17T10:47:00.001+02:00

Въпросът за деня с повишена трудност е: какво е това?

фотоизточник: личен архив

Ден на духове

2010-12-14T00:53:00.006+02:00

фотоизточник

Трябваше да намеря няколко души. Двама от тях се оказаха мъртви. Останалите вече не живееха там. Гледах некролозите и си мислех, че този път ме пуснаха по фалшива следа. Понякога особено усърдно дълбая в миналото, но днес не можех да направя нищо.

После срещнах част от собственото си минало - същата онази самоуверена и нагла част, която трябваше да е на другия край на света и която винаги ме изкарва от релси. Която се самозаблуждавам, че съм преодоляла.

Беше лош ден. Все още няма сняг.

История с колет, тиксо и шльокавица

2010-12-08T16:14:00.006+02:00

Малката стаичка е пълна с хора – викат, блъскат се, потропват нервно. Проклинам късмета си. Защо нямаше такава тълпа вчера, когато дойдох да проверя какви са изискванията и таксите за колет до чужбина? Най-вероятно, защото работеха всичките четири гишета. Днес хората зад тях са решили да се моткат и да пият кафе.

Ще се чака, няма как – Бонбоната вече е изпратила писмото до Дядо Коледа със супер специална поръчка. Да не потъпквам единствения проявил се до сега порив на коледния дух у мен :)


фотоизточник

Една лелка зад мен напористо ме ръчка в ребрата. Добре, че ръцете ми все още не са изтръпнали от държането на бъдещия колет - иначе току-виж съм го изтървала върху краката й. Тиксо иска. Давам й едно от двете, които съм складирала върху кашона. Тя, обаче решава, че само едно може да не й стигне, защото има да опакова два колета. (Злобната ми половина: Колко малоумен трябва да си, за да отидеш в колетната служба без тиксо? А колко нахален трябва да си, за да се опиташ да докопаш второто тиксо, след като вече ти е дадено едно?) Казвам й, че ще й пазя реда и нещата, докато излезе и си купи необходимото й количество от будката пред пощата. Лелката тръсва гордо глава и ми заявява, че няма нужда от моята „надменна услужливост”. Изглеждам я кръвнишки с негласното предупреждение да си запази квалификациите. Тя почва обидено да мърмори. Пак ще го отнесе цялото „младо поколение” – какви сме невъзпитани! Ех!

Идва най-накрая моят ред. Попълвам си възможно най-експедитивно бланката. Когато стигам до описание на съдържанието, служителката на гишето ми нарежда да пиша „на английски дрехи и играчки”. Пиша аз: “clothes and toys”.

- Какво пишеш сега? Нали ти казах „дрехи и играчки”?!?

- Да, казахте ми да напиша "дрехи и играчки” - на английски.

- Е, какви са тези неща, дето ги пишеш? Не виждаш ли на образеца как е?

Поглеждам въпросния образец - там пише: “drehi”, “CD muzika”, “knigi”. Опитвам се да обясня, че в това няма логика. Би трябвало да има описание на български - и то на кирилица, която все още е официалната ни азбука. Отделно, за колети до чужбина, би било удачно описанието да е на съответния официален език на държавата, до която се праща колета или на някой международен език - английски, да речем.

Лелката зад мен се обажда възмутено:

- Бре, не патакса, ей! Тези днешните млади повече от теб знаят! [Бла-бла-бла...]

Толкова беше набрала инерция да мърмори, че не успя да смени недоволното си изражение, когато на тръгване й оставих тиксото в наследство :)

Приказка за мечтите

2010-12-05T01:22:00.002+02:00

фотоизточник

В седми клас видях египетските пирамиди в учебника по история и се влюбих. Сега си мисля , че интересът ми към миналото е съществувал по-отдавна. Сещам се как 7-8 годишна отидох на лагер в Хисаря и зяпах в захлас крепостни те стени, без да имам идея що за чудо е това. Толкова ми хареса, че се записвах за същия лагер три години подред.

Времето минаваше, но моето желание оставаше непроменено. Колко неориентирани и глупави бяха в очите ми съучениците ми, които нямаха ни най-малка представа с какво ще кандидатстват! Как беше възможно да не знаят с какво искат да се занимават? Колко посредствени бяха те – и колко арогантна аз!

Когато завърших гимназията, изобщо не се замислих. Бях предопределена за археологията – както и тя за мен. Нито родителите ми, нито учителката ми по история и уредниците в местния (тогава все още археологически) музей успяха да ме разубедят. Те просто бяха хора на възраст, които бяха оставили мечтите си да умрат. Аз нямаше да се предам толкова лесно.

Приеха ме каквото исках, където исках – археология в Търново. Бях от онези, противно-изпълнителните, студенти: рядко отсъствах от лекции; явявах се подготвена на упражнения; прекарвах повече време в библиотеката, отколкото по дискотеките.

После нещо в мен започна да се пречупва. Бях видяла представителите на българската археология в действие – и видяното изобщо не ми харесваше. Плюеха се на поразия; гледаха да се прецакат един друг; изхвърляха находки и не записваха данни, които трудно можеха да бъдат обяснени; измисляха "сензации"...

фотоизточник

Аз, старателната и твърдоглавата, исках да се занимавам с палеолит и по-конкретно с кремъци. Половин година ми се обяснява колко е трудно и как университетът не може да ми осигури нито подходяща практика, нито компетентен научен ръководител. Отидох на практика, организирана от друг университет, един от ръководителите се съгласи да ми стане научен ръководител. Изглежда, че нямаше да бъде чак толкова трудно.

Когато поисках от търновския музей достъп до непубликувани материали, които да обработя и да използвам в дипломната си работа, ми отказаха. На заседание на катедра археология в университета бях овикана, оплюта и срината със земята. Нищо лично, просто тезата за моята дипломна работа оспорваше вижданията на единия доцент.

Явих се на държавен изпит. Така умират мечтите.

Антихрист (2009)

2010-11-30T21:57:00.006+02:00

"Антихрист" е един от онези объркващи филми, които дават широко поле на кинокритиците за дълбокосмислени изказвания.

фотоизточник

Сценарист и режисьор: Ларс фон Триер

В ролите: Уилям Дефо, Шарлот Гейнсбърг

Филмът в IMDb

Трейлър

Мотивацията

Не мога категорично да кажа дали харесвам Ларс фон Триер, просто защото съм гледала две негови творения - и съм на крайни мнения и за двете. Смятам "Догвил" за почти брилиантен. За сметка на това, "Идиотите" е един от най-калпавите филми, които съм гледала. Прекрасна идея, осакатена от желанието да бъде реализирана в най-"шокиращата" възможна обвивка. Свикнали сме постоянно да ни шокират и не се трогваме. Който държи на неподправения натурализъм - да гледа порно или да чете Зола!

Водещ личен мотив да си причиня гледането на нещото, наречено "Антихрист", се оказа любопитството, подхранвано от крайно противоположните отзиви за филма - кофти комбинация.

фотоизточник

Зала на славата

След кратка справка се установи, че:

- "Антихрист" има "антинаграда" от църковното жури на миналогодишния Кан за омраза към човечеството - определен е като "най-женомразката творба"

- въпреки това, Шарлот Гейнсбърг печели награда за най-добра женска роля на същия този фестивал

- филма е обявен за най-добрия скандинавски филм на годината от т. нар. "Северен съвет"

Последната реализирана към настоящия момент творба на г-н фон Триер се определя меко казано като скандална и не оставя никого безразличен. Бегъл поглед върху мненията, ширеши се в нета, показва, че реакциите варират: от "отвратително/ гнусно/ извратено" (и всички техни производни), през "псевдоинтелектуална аргогантна боза" до "кинематографичен шедьовър, един от най-интелектуалните филми през последните десетилетия".

фотоизточник

Ако настоявате за жанрово определение: ужаси, психо, трилър, драма (жива трагедия!), еротика, порно, пародия. "Не филм на ужасите, а ужасен филм" или даже "долна садо-мазо порнографска помия".

Вместо сюжет

Той, Тя, гората Еден. Смърт на малко момче. Много символика. Много секс. Много страх и идеята, че трябва да се изправим срещу страховете си. Много насилие. Няколко наистина брутални сцени, които ме втрещиха.

Интерпретациите

Много "Истинската цел на този филм е да покаже жестокостта и безумието на женската природа, да разкрие първичността, низостта и лудостта на жената.", противопоставени на много "Човешката природа е непоправимо и изначално насилническа."

фотоизточник

Коя съм аз да опонирам?

Имам ли обособено мнение за Фройд? (Да се разбира: Мога ли да отговоря еднозначно на въпроса "Подсъзнанието, сексът или парите управляват света?") Знам ли кой е Йеронимус Бош? (Първосигнална асоциация: Mayhem!) Имам ли идея кой е Тарковски?

Най-неотносителното, което мога да кажа за "Антихрист" е, че е странен - не добър, не лош, просто различен. Не мога да преценя дали ми хареса или не, но определено ме впечатли

Оказах се изключително неподготвена за този филм.

Празни думи

2010-11-23T21:54:00.005+02:00

"Who will trade his karma for my kingdom

A sacrificial rite to render truth
The fire in my soul rejects my wisdom
Cause all you do in life comes back to you"

"Karma", Kamelot

фотоизточник

Обвиняваш ме, че никога не съм те обичала, защото твърде лесно преодолях стореното от теб. Твърдиш, че съм безсърдечна, защото продължих живота си. Жестока съм, защото си тръгнах. Лицемерна - защото нито веднъж не съжалих за взетото решение. Извинявай, че се интересувам от себе си повече, отколкото от обвиненията ти.

А ти интересуваше ли се от мен? Не помня друг път да съм правила толкова компромиси. Не помня да съм проливала толкова сълзи. Не помня да съм се чувствала така безсилна.

Искаш да ти простя. Съжаляваш за болката, която ми причини. Молиш ме да се върна. Липсвам ти, обичаш ме, не можеш без мен. Думи, думи... Каква полза от тях?

Няма да ми помогнат да забравя. Как закъсняваше с часове, а аз се чудех къде си. Как се самозалъгвах, че ако и този път се прибереш невредим, все ще намерим някакво решение. Ти обаче се прибираше с изпокъсани дрехи или с окървавени юмруци. Трябваше да излееш някъде агресията си. Понякога сбиванията навън не ти бяха достатъчни.

Имаше време, когато наивно вярвах, че мога да ти помогна и че ще се промениш. Вярвах, че има бъдеще за нас. Ти бързо се погрижи да престана да храня илюзии. Обещаваше, но никога не спазваше обещанията си. Твоето "утре" така и не дойде.

Надяваше се, че търпението ми ще е безкрайно. Мислеше, че съм твърде зависима. Всички пътища бяха затворени. Изобщо не допускаше, че ще се осмеля да си тръгна.

Съмнявам се, че ще ти простя. Би означавало да забравя, а не съм сигурна, че мога. Не знам дали съм те преживяла. Знам само, че в моето бъдеще няма място за теб.

Нетолерантно за толерантността

2010-11-16T20:09:00.012+02:00

Винаги са ми били странни дните, посветени на някой или нещо. В повечето случаи разбираме, че е "ден на..." едва, когато видим логото на Google, когато ни пратят линк или пък по старомодния начин - от телевизията или радиото. Случайно и някак между другото. Прекалено много неща терзаят умовете ни, за да помним незначителни подробности.

фотоизточник

Днес е международният ден на толерантността. Както винаги става на някой подобен ден, всевъзможни хора ме призоваха: поне за един ден да бъда по-добра, по-търпелива, да проявя повече разбиране и уважение, да зачитам личностите и потребностите на различните от мен... Не че съм нетолерантна, но ако повече хора направят това ,"животът би бил по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Амин!

Недоумявам защо подобни призиви се размахват периодично като обществено задължение, а отказващите да ги изпълняват биват обявявани за интелектуално недъгави. Няма да сте по-толерантни, ако всеки ден подминавате просяка зад ъгъла, но днес в името на толерантността сте се спрели да поговорите с него - ще сте лицемери.

Толерантността не е абсолютно понятие, тя има граници. Това, че отстояваш разбиранията си, не те прави нетолерантен. Иначе някак неусетно се оказва, че зачиташ всичко и всеки, освен себе си и потребностите си. Изобщо нямам желание да бъда толерантна например, когато:
- чалгарите от отсрещния вход дънят мазни кючеци
- сервитьорката реши, че не мога да сметна колко ми е рестото
- продавачката напористо опитва да ми пробута нещо, което знам, че не искам
- поредният ексхибиционист тръгне да разкопчава ципа си насреща ми
- някой смята, че в правото си да се отнася с мен като с боклук, само защото позицията му е над моята

Толерантността е възможна и осъществима само при наличието на отсрещна, адекватно реагираща, страна. :)

За щастието

2010-11-11T01:23:00.004+02:00

фотоизточник

Откакто се помня, все някой ми набива в главата колко съм изключителна и неповторима. Аз бях детето, което рецитираше стихове по училищните празненства; аз бях литературният талант с наградите; аз бях "капката мед" в университета... И за какво? С годините осъзнах, че тези амбиции не са мои.

Изморих се да живея според чужди критерии и изисквания. Ами ако съм твърде посредствена? Ако не искам да планирам внимателно бъдещето си и да изпадам в паника всеки път, щом планът не сработи? Ако ми е омръзнало да съм вечната контра и просто се пусна по течението?

Може би от мен се очаква да се тръшна по очи, да драматизирам и да се самосъжалявам - все пак съм "без работа, без мъж, почти на 30". (Да, и без абсолютно никаква идея какво искам да правя с живота си.) След което да се взема в ръце, да се организирам и да се боря в името на незнайно какво. Да съм повод за пример и гордост. А ако откажа?

Желание за живот имам, хъс - не чак толкова.

"Никога няма да си щастлив, ако не спреш да търсиш, от какво се състои щастието. Никога няма да живееш, ако само търсиш значението на живота." (Албер Камю)

Днес осъзнах, че съм по-щастлива, отколкото се очаква да съм.

Черно-бяла асоциация

2010-11-03T00:12:00.007+02:00

фотоизточник

Гледам разсеяно през мръсния прозорец. Лашкаме се по разбития път, все едно автобусът е топче за флипер. Една след друга в съзнанието ми се размиват картини, типични за покрайнините на всеки провинциален град - изпочупени спирки; надраскани и обърнати кофи за боклук; обрасли поляни и незаконни сметища на места, където би трябвало да има паркове и детски площадки. Не ги виждам за първи път - те са част от света, в който живея.

На следващата по-голяма, почти извънградска отбивка странна група хора в черно се опитват да се организират - погребение. Неделя е.

Потъвам в обичайното си безбожноранносутрешно (!) състояние - нещо средно между унесеност и меланхолия. Известно количество време, слънце и кафе по-късно съм друг човек. Усещам топлината от добрината, отзивчивостта и усмивките на хората. Усещам и страшно задоволство, че съм си свършила успешно и с лекота работата - прибирам се вкъщи.

На същата отбивка група хора във всевъзможни цветове се люшкат под звуците на игрива музика - сватба.

Въпреки че никога не съм се страхувала от смъртта, съм благодарна, че съм сред живите.

Ама ти... сериозно ли?

2010-10-15T00:34:00.012+03:00

фотоизточник

Този постинг е продължение на темата с неадекватното поведение на работодателите и абсурдите на пазара на труда. Обект на възмущението ми са т. нар. "HR агенции" или "агенции за подбор на персонал". И по-конкретно една, претендираща да е такава и развиваща дейността си в Добрич, където е доста известна. За недобричлиите тук би било хубаво да посоча поне интернет страница, но - уви! - агенцията няма такава.

След кандидатстване по обява за работа, публикувана от въпросната агенция, получих по e-mail написана на шльокавица (!!!) покана да се явя в офиса им. Не бяха посочени нито конкретна дата, нито час, което означаваше само едно - не ме викаха за предварително събеседване за избраната от мен позиция; викаха ме, за да ме увещават да се регистрирам. Нямах никакво такова намерение, но пък ме глождеше любопитството - що е то HR агенция и има ли почва в моя роден град.

Отивам аз, а пред офиса им се вие опашка, все едно е криза и народът е без работа :) ("Явно са доста популярни тези - може пък да вършат някаква работа." - казва доверчивата ми страна. "Да, бе - затова се шири мнение из нета, че пет пари не струват." - отвръща циничната ми и обикновено вземаща превес половина.). Когато идва моят ред, обяснявам, че са ме повикали, след като съм си пратила по e-mail документите по еди-коя-си обява. Една мрънкащата женица насреща ми започва съсредоточено да гледа компа, да рови из него и да пуфти:

- Гергана ли беше? (Как станахме толкова близки изведнъж и тази дама как реши от раз да ми говори на "ти", след като дори не се представи?!?)

- Аха. Веселина? Камелия? Иванка?

- Ама сигурна ли си, че си ги пратила ти тези документи?

- Кога точно ги изпрати?

Накрая, след 10 минутно безрезултатно търсене, решавам да се смиля над нея и предлагам да й дам хартиени копия на документите, ако има проблем с откриването им.

- А аз откъде да съм сигурна, че са същите, които си ми пратила?

След още 10 минути тя капитулира и взема копията. Почва се оглеждането - и коментирането им.

- Женена ли си? И деца нямаш, така ли? Че за кога чакаш? Сега му е времето!

- Говориш, значи, английски и немски? А, и гръцки - е, ама то как ли може гръцкият да ти помогне, него не всеки го говори, знаеш...
Междувременно, влиза познат на тази тъй любезна и комуникативна женица, на който му трябва европейски формат на автобиография, за да кандидатства за работа в Германия. Женицата му обяснява каква е процедурата: първо той трябва да си напише бланката за автобиографията на български, после тя ще намери някой да я преведе на немски, след което ще я набере на компютъра, ще му я разпечата и той ще си я допопълни на ръка.

Ето в този момент недоумението ми вече е на път да се излее под формата на няколко нецензурни реплики. Тази кифла ли ще ми съдейства да осъществя контакт с цивилизован работодател? Тази ли ще ми помогне да си намеря работа, съответстваща на образованието, опита, способностите или желанията ми? Тя ли би ме подготвила да се справя успешно с интервю за работа? Тя, която работи в HR агенция, а идея си няма, че европейският формат на автобиография съществува в готови бланки на официалните езици на всички държави-членки на ЕС?

Докато си го мисля това, женицата ми заявява, че трябва да платя 20 лв. Аз обаче съм й набрала и някак съм забравила обещанието си да не се карам с всеки срещнат за абсолютни глупости:

- Какво ми гарантирате срещу тази сума?

- Ами, това е такса за обработка на документите, нали разбираш - ще ти обработим документите.

- Само толкова? Доколкото знам сте длъжни да ми съдействате по определен брой обяви за определен период. (В действителност, поне 3 обяви в рамките на 8 месеца.)

- Е как?!? Ако си подходяща за някоя работа, ще ти пратим документите. За една година важи услугата.

- Но не можете да се обвържете с обещание, че ще ми намерите работа?

- Ако бях сигурна, че ще ти намеря работа, 200 лева щях да ти искам, не 20.

- Нали Ви е известно, че нямате право да ми искате пари.

- Кой каза? За какво работим тогава?

- Пише го в Закона за насърчаване на заетостта. (Ако си мислите пък, че не съм го проверила предварително! Нямаше да съм аз просто, ако не бях тъй мнителна :D)

- Ама виж сега... Знам, че има оплаквания от нашата фирма. Ние обаче не искаме такса или комисионна за услугите, които извършваме, а за да обработим документите. И ние имаме разходи, особено за телефони, ето сега с Мтел голям проблем се очертава...

Говори ми ей такива глупости женицата, пък аз се чудех как ли ще ми реагира, ако напук й платя таксата и поискам касова бележка. В крайна сметка, не го направих. Нали уж се уча да контролирам заядливостта си - и нали уж по-умният отстъпва. Само че каква полза от тоя ум, като потенциалните ми работодатели ме оценяват според дължината на краката?

Всевластният

2010-10-10T23:57:00.009+03:00

фотоизточник

Отново попълвам колекцията си от интервюта за работа, които никак не се вписват в категорията "нормални". Защото всеки знае, че интервютата са едни такива странни и леко напрегнати за интервюирания разговори, при които трябва да внимаваш какво говориш, как се държиш и как изглеждаш. Приема се априори, че всички работодатели са възпитани хора, които ти говорят на "Вие" и се отнасят с уважение към личността ти и напъните й за развитие

Какво правим, обаче, когато човекът е див селянин и не само не те кани да седнеш, докато "разговаряте", но и дъвчи с отворена уста насреща ти? Последният месец ме срещна с няколко подобни индивида и реших да споделя разни весели истории с тяхно и мое участие. Не за друго, а защото си мисля, че не съм единствената, която се е сблъскала челно с дебилизма на работодателите в по-малките градове.

Обявената позиция е "учител по история". Изискваните документи включват оригинали на медицинско свидетелство, свидетелство за съдимост и трудова книжка., както и традиционните копие на дипломата, автобиография и молба. Срокът за подаването им е по-малко от 24 часа, а обявата е махната от сайта на инспектората по образованието буквално няколко часа след публикуването й. Успявам някак да се вредя и подавам всичко необходимо. Казват ми, че ще се свържат с мен, ако ми одобрят документите. Добре, де, ама е петък следобяд, а понеделникът е национален празник. Интервюто с одобрените по документи е във вторник сутрин. Ако ще ми се обаждат, кога ли ще е?

След три почивни дни мислене по въпроса, решавам все пак да проявя нахалство и отивам в уречения час във вторник. Има още петнайсеттина човека, които явно разсъждават по същия начин. Оказва се, че никой от нас не е поканен, но на всички е казано, че ще се свържат с одобрените. Пристига директорът - сам, въпреки че би трябвало поне да е с единият от заместниците си, който е историк. Вижда ни и изплюва "О, не знаех, че ще има толкова много кандидати!" (А кой знае колко още не са се явили, чакайки да ги потърсят - както всъщност се процедира навсякъде.) След което посочва един кандидат с думите: "Приятел, теб те познавам! Влез, ще пием по едно кафе и ще си поприказваме." Ето тук вече ми светва, че всичко е предварително решено.

Същинската част на представлението обаче започва, когато идва моят ред и влизам в кабинета.

- Я са я видим има ли Десислава или няма - и к'ва е тя, ако я има.

- Добър ден.

- Да ти обясня сега - аз ще говоря, ти ще мълчиш!

И обясненията започват. Обяснява ми се с леко насмешлив тон, че само и единствено той взема решенията и че той (и никой друг!) е назначил над 80 % от учителския колектив. Обяснява ми се също, че "мен твоята диплома изобщо не ме интересува" и че всъщност се търси не учител, а надзирател, от който единствено се изисква да въдворява дисциплина в час. "На нищо не можеш да ги научиш тез серсеми (учениците), пълни темерути са". Обясненията продължават с това как ако вземе, че благоволи да ми се обади след интервюто, трябва на момента да се съглася да подпиша трудов договр - без да увъртам, да искам време за обмисляне на предложението или да имам право да откажа. Общо-взето, след петнайсетминутна тирада, без да съм имала възможност да кажа и две смислени и цели изречения ("Аз нали ти казах да мълчиш!"), ме изпраща с думите "Аре, бягай!"

Ей на това му се казва да не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли. Дали фактът, че авторитетът на българския учител не струва пукната пара е резултат само на нулевото уважение от страна на "серсемите" и "темерутите"? И как се очаква от учениците да уважават учителите, когато един подобен екземпляр с политически подплатен гръб и нулево възпитание си позволява да се държи по подобен начин с колегите си?

Къш, птицо проклета!

2010-09-07T23:40:00.023+03:00

фотоизточник

Историята е колкото обикновена, толкова и смотано тъпа. Съседката ми - типично любопитно-агресивно бабе на 70+, - в пристъп на вдъхновение свисше, явно бе решила да извърши поне едно вселенско добро. Нахълта безцеремонно в личното ми пространство, гордо заявявайки ми, че ми е намерила "момък", с който сме си лика-прилика. (Ако беше казала по добруджански "йергенин", щях на момента да й издера очите с наскоро орязаните си нокти.)

(Защо си мисли тая баба, че си търся "момък"? Защо си мисли, че има право да ми се бърка и да ми се хили по този начин? Разкарай я!) Стисвам зъби с идеята да изтрая две минути, след което деликатно, но категорично да я отрежа. (Ако съм много брутална, после всички баби из квартала ще ме гледат на кръв; иначе, просто ще ме гледат - както до сега. Дипломация - и щадене на собствените нерви.)

С пет приказки: въпросният "момък" гони 40-така; подвизава се в нам-си-кое село; дълго време е пил и пушил на поразия; напоследък, обаче, е осъзнал, че нещо не му е тамън - и се е взел в ръце, уповавайки се на бога и пеейки псалми в негова чест. (В някоя си там секта това, откъдето се познава и с нахалното бабе.) Само дето жена не може да си намери - никога не е имал приятелка.

Ей тука вече ми иде да изригна, да скоча и да смеля бабето от бой. Т'ая защо си мисли, че ме познава? (Удари я!) За сравнение:
- Опитвам се да си стъпя на краката и да оправя живота си. Което изключва наоколо ми да се навъртат алкохолици и всякакъв друг вид пристрастени.
- Изобщо, ама изобщо!, не съм религиозна и имам навика да вземам институцията "църква" за основна тема и мезе в упражненията си по реторика.
- Като всяко нормално човешко същество над определена възраст обожавам секса и не се срамувам от сексуалността си. Мисълта за 40-годишния девственик в една компания с вибратора и по-голямата част от желанията ми не ми действа възбуждащо. Никак.
- Идея си нямам какво, по дяволите, е "механизатор"!

В крайна сметка, седях с увиснало чене 30-тина секунди, след което казах на бабката, че хич не си падам по подобни сватовнически истории. Знам, че сигурно е много шум за нищо, но не понасям хора, които знаят само първото ми име, да се опитват да се бъркат в живота ми: той и без чужди съвети и намеса е голяма каша. Ще си я сърбам сама - или с който аз реша.

На другия ден бабите по пейките из квартала ме гледаха една идея по-злобно. Сигурно са им изтръпнали езиците да цъкат, докато минавах :)